« Назад

Любомир Панов: Достатъчно беше да изпитвам удоволствие от играта (част втора)

Добави в Svejo
28/03/2014 08:00
Любомир Панов: Достатъчно беше да изпитвам удоволствие от играта (част втора) Спомен от втората половина на петдесетте години, когато стадионът е захласваше: „Академик, Академик!” сн. Големите за баскетбола

 - Ние журналистите, май че сме те критикували за едно единствено нещо. Помниш ли какво бе то?

- Че рядко шутирах, нали?

- А беше точен стрелец. Защо пое неблагодарната роля на човек, който сготвя комбинациите, без да си услажда със завършващите удари?

- Защо? Аз действитело правех това, от което изпитвах най-голямо удоволствие- да подам, да тръгне и да стане хватката, да надхитрим с нея противника, да го объркаме. Да постигнем нещо заедно, петорката ни да го постигне. Никой не ми го е възлагал, влечение си беше. Унгарците имаха такъв баскетболист, Гремингер. Той също не шутираше Бог знае колко, но водеше играта на отбора си и това у него ми харесваше.

- У нас те наричаха „българския Гремингер”, а журналистът Ласло Нискач от „Нейпшпор” /Будапеща/ ми каза, че неговите колеги пише за Гремингер „унгарския Любомир Панов” и това се смятало за най-голям комплимент.

- Не знаех.

- Един въпрос, който вече трийсетина години ми е на върха на езиа: като завърши състезателната си кариера, ти се отказа от обичайното за случая тържествено честване- защо? Обиден ли бе за нещо или на някого?

- Не си падам по парадните нащ. Характер!

- Не мога да изброя състезателите, които се домогваха до капитанската лента. А ти- познатата песен: „Не искам!”...

- Ще повторя- характер! Може да съм бил и почевко притеснителен. В компания например не обичах да ме разпитват за мачовете, за баскетбола. Неловко ми е да чуя да себе си „Ти беше снощи страшен!”. Достатъчно е аз самият да изпитам удоволствие от играта си. В очите да ме хвалят... свивам се.

 

- В спомените си Людмил Катерински твърди, че си от баскетболистите, овладели най-много топки под кош. Без да си център, без да си поне крило. Как правеше тази магия?

- Топката ми падаше в ръцете. Като се замисля, имал съм изглежда реактивен отскок. Не изчаквах. Чукне ли топката в таблото или в обръча, вече се уещам във въздуха. Със секунда да закъснееш в такъв момент, късно е. И- позиция. Добре е да си имаш периметър, а не да се набиваш в „гъсталака”. Да мислиш за десети от секундата. Това са не съвсем осъзнати реакции, вероятно е даденост.

- Кое би определил за най-силното си състезание?

- По собствена преценка и спорет писанията във вестниците- олимпийските игри в Мелбърн през 1956г. Там видяхме, срещнахмесе и победихме отбори, на които дори името не смеехме да произнесем, а на американците единствено ние не позволихме да вкарат над сто точки. Шлагер на игрите стана Бил Ръсел. Като реализатор- нищо специално, обаче „чадърите” му в защита отчайваха най-знаменитите стрелци. Покриваше цялото пространство под коша. Грабне ли топката, прехвърля я на съиграч и иди, че ги гони. На това страшилище нашият Виктор Радев вкара около двайсет точки.

- Достатъчно за другите, Буби. Ти как игра тогава?

- Като играе, човек не може да се види, та после да разправя. Сега е друго. Записи на мачове, видео, гледаш и си казваш „Ей, как съм играл!” или „Ей, каква глупост съм направил!”

- Ще се учудиш ли, като ти съобщя, че с изключение на двама-трима души, събеседниците ми за този сборник те посочиха за най-добрия български баскетболист на всички времена?

- Ами? Е-е-е...

- Илия Мирчев освен това твърди, че ако е станал голям център, дължи го най-вече на треньора Петър Симанов и на тебе.

- Извеждах го в позиция, подавах му хубави топки, но знаех, че ще ги отиграе. Гол ли ще е, наказателен удар ли, ниже точките! Като пусне кука, дяволът да му скочи на раменете, никакво спиране! И на Виктор Радев ми доставяше радост да подавам. Той пък обичаше да върне паса, да стане комбинация, подчертано ефектна.

 

- Освен че подаваше, ти и крадеше топката, пресичаше пътя й...

- Удаваше ми се да го правя. Отнемеш топката, пас, контраатака- красива работа, нали? Мони Гяуров от „Локомотив” все се провикваше към партньорите си: „Не там, където е Буби! Няма да подавате около него!” На него също му идеше отръки да краде топки и знаеше как това пакости на съперника.

- В зрялата си баскетболна възраст ти стигна абсолютното съвършенство в играта. Наскоро преглеждах стари вестници и забелязах, че си сред голмайсторите на „Академик” при финалите му за Купата на европейските шампиони...

- Нямах навик да си броя точките. Щом е написано, така ще е било.

- Гецата припомни подробности от първия ви финал с АСК. На тебе остава да разкажеш за финала през 1959 година.

- Преди финала имаше полуфинал, със СК „Београд”. Не бива да го прескачаме. В състава на югославския шампион играха силните центрове Корач и Гордич. Като гости загубихе с десетина точки, но на стадион „Васил Левски” в София се острамихме /94:77/. Разликата щеше да е по-голяма, ако в края на срещата не се поведохме по привържениците си, които скандираха оглушително: „Сто! Сто!”, изоставихме защитата.

 

- Имам голмайсторите на „Академик” в този ураганен мач: Радев 31, Георги Панов 14, Любомир Панов 13, Лазаров, 13, Илов 13. Играли са още Благоев, Михаил Семов, Атанасов, Стоименов.

- Я, трима души с фаталното число точки! Всъщност, решителния си удар ние нанесохме през второто полувреме, когато безпощаден бе Пецата Лазаров. Виктор се справи, макар да бе яко притискан от Корач и Гордич. Подчертай го това, та да се помни, че знаменитият Радивой Корач, чието име носи специална европейска купа, е засенчван от българина Радев.

- Преминаваме ли вече към финалите?

- През 1958 година по-силно бяхме играли в Рига, през петдесет и девета именно там ни смачкаха фасона с 20 точки разлика. Състезанието съвпада с белите нощи на Латвия- не успяхме да им са любуваме, почерниха ни ги рижските амрейци. В София загубихме достойно, а Купата отиде там, където й бе мястото- в Рига. Малко е да се каже, че АСК бе изключителен отбор от великолепни баскетболисти- Валдманис, двамата Муйжниекс, Хехт, Гулбис...и Круминш, той вършеше работата, но той като пипне топката, вдига те заедно с нея.

- Закръглям картинката с голмайсторите в двата финални мача: в Рига- Радев 24, Георги Панов 11, Лазаров 8, Илов 6, Любомир Панов 5, Семов и Стоименов по 2, а в София- Радев 22, Любомир Панов и Илов по 12, Георги Панов 8, Семов 5, Лазаров и Стоименов по 4.

 

Вестник „Народен спорт” изтъква, че за времето си 1959 година е рекордна по броя на участниците в КЕШ. Играли са 21 отбора и класирането ви за финала при подобна конкуренция е камбанарията на клубния ни мъжки баскетбол. Така ли е?

- Бих се поколебал малко покрай световното студенстко първенство, което спечелихме през 1957 година, но се сещам, че за него бяхме подсилени от Цеко Барчовски. Така е, финалите за КЕШ са върхът ни.

 

Успехите на „Академик” отразяваха общия подем на баскетбола ни. Бяхме в състояние да изпратим едновременно четири-пет отбора на различни международни състезания и отвсякъде да чакаме победи. Нямаше да се налага да купуваме играчи, щяхме да продаваме. Времената и нравите обаче бяха тогава други.

- Съжаляваш ли, че не си се родил по-късно, че си изпуснал шанса да забогатееш чрез спорта?

- Аз не възприемам разиграването на толкова големи пари в баскетбола. Като студент търсех 30 лева да си платя наема и ги намирах, защото имах много приятели. Сега всеки си вземе мизата и- кръгом в дванайсет различни посоки. Искам да си се представя от днешното младо поколение играчи и... Не знам как бих постъпвал.

- Цениш високо приятелството...

- От това не следва, че дванайсет души в един отбор еднакво се обичат, но емоционалната връзка помежду им циментира колектива. И в „Академик”, и в националния отбор тя съществуваше и не завиждам на сегашните баскетболисти за многото пари. Хубави си живеехме ние- играчи, треньори, съдии.

 

Срещат ли се още треньори като Людмил Катерински например? При провинение нямаше нужда да ти се кара- с шега ще те принуди да потънеш в земята от срам. Анто Томовски, бай Илия, Наско Пейчински... Не се нагрубявахме, присмивахме се добродушно.

Аматьорството беше независимост, беше и дух. Басове, остоумия, флиртове с публиката... Не, парите не са единствения подтик към усъвършенстване.

- Поддържате ли старата дружба?

- С няколко дущи само. Разпиляхме се. Не е като едно време- потрябва ли ти някой, отидеш до игрището и ако не днес, утре ще го намериш. Сега десет- петнайсет години не съм срещал хора, с които съм играл. Животът докара раздялата. У дома- телевизор, той те връзва. Гледащ състезания „на чашка”, коментираш със жена си или със съседа, отвикваш да посещаваш спортните зали. Днес не отидеш, утре забравиш, така става отчуждаването.

 

- Няколко думи за съдиите?

- Най-харесвах Арто Арабаджиян. Той те оставяше да играеш, не се показваше по-важен от състезателя. Александър Шойлев бе забавен с остроумията си. Диалозите между него и Анто са за специален сборник. Жалко, че съм ги забравил. Но помня как веднъж Томовски изрева като на митинг: „Тази публика е дошла да гледа мене, а не тебе!” Не се сещам за кой съдия го каза. И май че бе прав- понякога инатчиите със свирка ни изваждаха от равновесие така, както най-върлият ни съперник не смогваше да го стори. Добре, че те не бяха много... А, сетих се пак за Анто! Свирят му фаул, той вдига едната си ръка, а с другата сочи трикото си: „Да, бе, другарю съдия, имаше фаул, ударих го.. с номера на фланелката си!” Всички искахме той да е в националния отбор.

 

Знаеш ли кое събитие дава най-добра представа за душевната връзка между старите играчи? Прословутата победа на ветераните в турнира за „Наградата на София” през шейсет и шеста година. Събрахме се на разбор в ресторант „Севастопол” и въпроса, който разисквахме, бе- бива ли ни още или не ни бива, кои са по-навити за игра, ние ли или младите. Победихме, като спазвахме първия закон на играта: един за всички, всички за един! По-бавничко, с повече уловки, наложихме се и над нашите национали. Никой от „битите карти” не доведе до „пас”.

 

- Нямаше пасуване и на банкетчето с купата, с шампанското.

 

Както си знаем от народните приказки- яли, пили и се веселили, и аз бях там.


Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day