« Назад

Любомир Панов: Аматьорството бе независимост и дух (част първа)

Добави в Svejo
21/03/2014 07:00
Любомир Панов: Аматьорството бе независимост и дух (част първа) „Любимец 12”, за когото Катерински казва: „Най-обичаният ни играч навсякъде по световните терени”. Естествено- Любомир Панов, Буби. сн. Големите за баскетбола

Роден през 1934г. в Плевен. Има над 300 международни мача. Висок 188см. Играе баскетбол от 1949 до 1963г.- в „Локомотив” /Пл/ и „Академик” /Сф/. В националния отбор от 1951 до 1962г. Републикански шампион със студентите е пет пъти. Най-големите му успехи с „Академик”- два пъти финалист за Купата на европейските шампиони /1958 и 1959г./, световен студентски шампион /1957г./. С националния отбор- второ /1957г./ и трето /1961г./ място на европейско първенство, пето място на олимпийски игри /1956г./, седмо място на световен шампионат /1959г./ и др. В европейския отбор през 1957г. Образование- више /фармация, ВИФ/.

Професия- преподавател във ВМЕИ.

 

Не знам каква майка е родила такава баскетболна чудесия. Любимец на публиката, любимец на съиграчите си, любимец дори на противниците си- Любомир Панов.

По надареност, реализация и спортно очарование мога да го сравня единствено с футболния бог Гунди.

Цялата игра бе в ръцете му. Дръпне конците и фокусите на отбора му започваха. Няма значение кой ще обере лаврите.

„Най-обичаният български играч у нас и в чужбина”- твърди за него Людмил Катерински.

„Аз бях негова функция” – не се притеснява да заяви Илия Мирчев.

„Виж само веднъж как играе Буби Панов и няма да се питаш защо хората лудеят по баскетбола!”- казваше професорът-правист Ненов.

 

Да получиш пас от Буби и да пропилееш топката бе все едно да прахосаш милионите на баща си. В позиция за стрелба или за пробив ли си, той ще те намери, ако ще помежду ви да е живнала Великата китайска стена. Грешка нямаше в бързите пробиви, в борбата под кошовете, в пресичането на пасове… Накратко- нямаше грешка изобщо в играта.

И като баскетболист, и като човек- душа!

 

- Буби, ще добавиш ли нещо за плевенското баскетболно гнездо?

- Това, което зная аз, знае го и Гецата, описал го е вече. Какво друго? Не помня Амадео Клева като баскетболист, гледал съм го по –късно, в София, на футболни мачове. Чувал съм обаче, че той събирал първия отбор- Иван Стоянов, Сава Милчев, Иван Тодоров /по-сетне съюзен треньор, треньор на националния отбор/…Ние сме от възпитаниците на Баджо.

 

В Първа и Втора мъжка гимназия всяка паралелка имаше тим. Игрищата бяха сгуриени, ринговете стърчаха без мрежички, но непрекъснато се въртяха някакви състезания. От учениците постепенно се оформиха мъжки тимове, в градските първенства участваха по пет-шест състава. Секцията бе оглавявана май от адвоката Симеонов, неговото име свързвам най-тясно с голямото баскетболно оживление. Интелигентен, умен човек, той по едно време стана и треньор на сборния градски отбор.

 

- Освен тебе, имаше ли в семейството ти други спортисти? Питам, за да разбера дали си носиш нещо по наследство?

- Никаква наследственост, аз дори не обичах майка ми и баща ми да идват на състезанията. Криех от тях кога имаме мачове. Те от своя страна се криеха на най-забутаното място между зрителите и след това признаваха: „Прескочихме до площадката, гледахме те”.

- Вие с Гецата носите еднаква фамилия, затова и днес се случва да ме запитат „Абе, какво стана с братята Панови?” Стотици пъти съм обяснявала, че не сте братя, а братовчеди. Едва сега обаче разбрах, че ваш братовчед е и Иван Цончев- Ако…

- Точно бащата на Ако направи в техния двор обръча, малко по-голям от чиния, в който по цял ден хвърляхме губена детска топка. Прииждаха и съмахленци, непрекъснато се състезавахме… Луди-млади, ние с Гецата и Кольо Илов сме си плащали сами билетите за влака до София, за да гледаме първите турнири за „Наградата…”. Страст.

- Имената ви проглушиха ушите на запалянковците още докато живеехте и се състезавахте в Плевен, но голямата и трайна слава ви споходи в софийския „Академик” и в националния отбор. Затова нека да разгърнем страницата на студентското ви време.

- Ние в „Академик” бяхме пълни аматьори. Всичко, което получавахме, бе една нормална /а не спортна/ стипендия. Трийсет лева ли беше, колко точно, забравил съм. Не вземеш ли изпит, спират ти стипендията. В стола на „Аксаков” се хранехме само при състезания. Иначе нямахме право, но бай Атанас- докато съм жив, ще го помня- нарушаваше реда и ни подсилваше. Само ни предупреждаваше „Слушайте, момчета, поне един-два купона подайте, защо сте се наредили така, всичките без купони. Ще забележат, ще ми докарате беля”.

 

Нямахме и общежития, живеехме в квартири, които родителите ни плащаха. Нищо не получавахме даром, затова не можеха да ни държат много строго, да ни налагат режим. И за хазяина ни свещеник Ивановски Гецата е казал. Ще добавя само, че като играехме карти, щом събереше три попа, той ги сваляше и обявяваше каре, броеше и себе си. От Хелзинки братовчедът донесе грамофон с две-три плочи. Пускахме го и в стаята се събираше митинг. Дядо поп не ни пречеше.

 

- Груповото превземане на „Академик” от вашето землячество не предизвика ли делене в отбора?

- Бяхме  и си останахме колектив без „наши” и „ваши”. Това е важно, защото от колектива зависи настроението ти да тренираш, да играеш. Ние не знаехме що е егоизъм, злобни свади. Дължахме го вероятно на обстоятелството, че всеки си знаеше мястото- основна петица, шести, седми… Други клубове имаха обикновено по един баскетболист, за когото казваха, че „носи” отбора. При нас играта на един човек не бе така решаваща за изхода от битката.

Скамейката ни- жива, никой не дреме. Играеш и докато седиш. Не помня разговор от рода на „Ти загуби мача!” или „Треньорът ни провали срещата!”. Честна дума, никога не съм се чувствал необвързан с определен провал на тима- колкото и усилия да съм вложил, колкото и похвално да са ме оценявали журналистите или зрителите.

 

Събирахме се в квартири, включително и в дома на Божидар Такев. Дванайсет- тринайсет баскетболиста и една китара. Смях, закачки, интересно.

Това, че не се деляхме, дължим сигурно на треньора си. Етичен и интелигентен, за нас Такев беше Бог.

 

- Споделяш ли мнението, че и публиката на отбора ви бе специална?

- В зала „Сливница” думите от трибуната стигаха ясно до нас и не съм чул закана, подигравка или обида, отправена към мене. Благодарен съм на поклонниците си. Не знам как бих реагирал, ако ми подвикнат нещо от рода на „Педераст!”, „Говедо!” и прочие. Студенти хора- шумни, остроумни, но не грубиянстваха. Много от тях бяха състезатели от отборите на висшите учебни заведения, на отделните увиверситетски специалности.

 

Помниш ли какво представляваха студентските първенства? Тръгнеш по булевард „Руски” и от паметника на Цар Освободител до „Орлов мост” се движиш в тунел от транспаранти, от специални стойки надничат портретите на баскетболните лидери от вузове и факултети. Трибуните ще се продънят от запалянковци, професорските тела- и те са там в пълен състав. Мачовете- красиви, играеше се „на нож”, обичайни бяха продълженията.

Колко силен бе студентският баскетбол се вижда и от това, че тимът на Медицинската академия се класира пръв в традиционен турнир, в който участваха всички елитни отбори от столицата. Победихме ги един след друг и спечелихме купата „Сталин”. Ректорът идваше да ни гледа и накрая ни поздрави- всеки играч по отделно!

 

С две специалности, аз имах възможност да избирам професията си и не случайно станах спортен преподавател във висше учебно заведение- Машинно-електротехническия институт. Работя с млади хора, които обичат да играят и идват в салона не по принуда, а с увлечение. Не получават пари. Допреди четири години, докато бяха треньор във ВМЕИ, влизах да потичам с тях. Като любимо ядене е баскетболът, видиш ли го пред себе си на масата, съблазняваш се да топнеш залъче. И с ръководството на института извадихме късмет, спортсмени хора. В квартал „Дървеница” построихме чудесна база…

 

- Да си дойдем на думата за представителния отбор на „Академик”, за играчите му.

- Различни бяхме и се допълвахме. Както се изразяваше покойният треньор Иван Гълъбов, една ръка само с палци не върши работа…

 

Аз минавах за мълчаливец, а Кольо Илов- обратното. Обичаше да говори, да предизвиква противника си, да го дразни. Подобна склонност притежаваше и Цончев, Ако. На всичко отгоре, той бе страшен финтаджия и разцентроваше пазача си с приказки от рода на „Сега ще те мина отдясно! Ще те мина отдясно, бе, чуваш ли, гледай как ще го направя!” И така го литне, че го изкатери на ринга... Интересно, защо изчезнаха финтовете в играта...

 

Ванчо Емануилов, Коцето Стоименов и малкия Чано /Александър Попов/ се навиваха до скъсване. Постави им цел и ще умрат да я изпълнят. Затова обикновето един от тримата пазеше Цеко Барчовски. Такев им поверяваше отбраната срещу „пушката” на славистите, защото знаеше, че окото им няма да трепне пред голямото име. Чано и срещу брат си от „Славия” играеше на кръв.

 

Виктор Радев бе централен нападател за двама. Не съм сигурен дали почеркът на „Академик” помогна да се развие като всестранен баскетболист, или той помогна на отбора да се усъвършенства като тим със светкавични и красиви комбинации. Нямахме обаче равностойна смяна за него и от немай къде взехме по едно време Жорж Ганчев. За един сезон. Като стана след Десети ноември политически лидер, той все се хвали, че играл баскетбол. Играл... ганкиното. Ако говорим за полезен заместник на Виктор, това бе Митко Атанасов- със старанието си и с китарата си той се срастна с колектива.

 

- Употреби израза „минавах за мълчаливец”. А не беше ли?

- Майка ми казваше: „много приказки- на пазара”. Дори на разборите какво толкова има за приказване. Познавам треньори, които на разбора ще ти разкажат цялата тактика на баскетбола и щом съдията свирне, нищо не остава в главата ти. По-добре е две неща кажи, но да се запечатат в съзнанието. На олимпийските игри в Мелбърн Катерински пишеше разбора си на цигарена кутия, а ни насочваше точно как да хванем бика за рогата. Много ми допадаха, и не само на мене, неговите указания, защото не пилееше думите, отправяше ги ударно към целта.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day