« Назад

Георги Панов: Колектив от баскетболни единомишленици, какъвто бе някогашният Академик, в България едва ли е имало (част втора)

Добави в Svejo
22/01/2014 12:10
Георги Панов: Колектив от баскетболни единомишленици, какъвто бе някогашният Академик, в България едва ли е имало (част втора) Лидер срещу лидер, Геца срещу Геца – Георги Панов (9) в двубой с Георги Кънев (7), сн. Големите за баскетбола

„И до днес смятам, че у нас се абсолютизира подмладяването на отборите. То не отразява естественото развитие на играчите, а се налага малко изкуствено. Така се омаловажава амбицията да надмогнеш днешния а като се усъвършенстваш. Обижда се и ветеранът. Губи и баскетболът“, казва легендата Георги Панов в интервюто си пред Надежда Богданова, автор на книгата „Големите за баскетбола“.

 

- Гореща точка в мъжкия ни баскетбол, гореща за добро, е европейският шампионат през 1961 година в Белград. Твоят поглед върху него?

- Същият е като на Мирчев. Римската олимпиада стъписа специалистите, за нас се говореше, че сме си изпели песента, треньорите се изпокриха. Пред молепсания оркестър застана „авантюристът” Веселин Темков, вдигна палката и даде най-верния тон. „У вас има хляб, докажете го.” Съвсем целенасочена остави сами да се навиваме преди решителния мач за медали. Имахме добра подготовка, дългогодишен опит, познавахме съперниците си- французите. Потребно бе само „да навием будилника” и Темков ни остави да го сторим. И аз съм запомнил: „Съдбата на българския баскетбол е във вашите ръце!” При подобни тежки думи няма да настръхнеш ли?

 

Така хвърлихме бомбата точно като ни смятаха за най-безнадеждни. Не разборите в Белград ни осигуриха бронзовите медали, а „фантазето” Темков и амбицията на старите играчи. Пет-шест години по-късно преживях отново подобно нещо. Ванчо Владимиров е разказал как бе сформиран отбор от ветерани и как, надигравайки националния ни тим, спечелихме „Наградата на София”.

 

И до днес смятам, че у нас се абсолютизира подмладяването на отборите. То не отразява естественото развитие на играчите, а се налага малко изкуствено. Така се омаловажава амбицията да надмогнеш днешния а като се усъвършенстваш. Обижда се и ветеранът. Губи и баскетболът. Вгледай се в НБА, средната възраст на „Бостън” по едно време бе 35 години. Като узнах този факт, за кой ли път се върнах към европейското първенство в Белград, към нашия София 2... Когато прочутият гард на „сборная” Паулаускас на 36 години съблече състезателната фланелка, „Советский спорт” излезе със заглавие „Не си отивай, модестак!” Американското страшилище Джабар игра до 40-ата си година. И то как игра! Баскетболът предлага безброй възможности да се доказваш, нелепица е да ги свеждаме до една- младостта, и да отписваме спортистите „по план”.

 

- Като те гледам, ти и сега грам не си наддал. Стойката ти, походката ти... Ще рече човек, че още си играч.

 - То си е така. Всеки ден играя, но- тенис. Баскетбол- по-нередовно. Тази година навъртях шейсетака и се замислих: „Чакай, бе човек? Имаше време, когато смяташе, че стане ли някой на шейсет, вече е за умирачка!” Аз още си въобразяваме, че ако ме пуснат на официален мач- но само за четири-пет минути- няма да проличи, че са минали 30 години, откакто съм извън играта.

- За доброто ти самочувствие вероятно допринася обстоятелството, че си сред млади хора, сред студенти?

 - Естествено, обкръжението не е без значение.

- И във вените ти продължава да циркулира академишката кръв, нали?

 - И още как! Колектив от баскетболни единомишленици, какъвто бе някогашният „Академик”, в България едва ли е имало. Млади, интелигентни хора, различни по интереси, но обединени от неописуемо увлечение по играта. Всеки знаеше мястото си в отбора и това ни предпазваше от дрязги. Сигурен си, че и пет минути да играеш, изпълниш ли си задачата- получаваш уважението на колегите си. Взаимно се допълвахме и на терена, и във всекидневието. Открито си казвахме грешките. Не задържахме гняв.

 

След редовните занимания не бързахме да се прибираме по домовете си. Разпределяхме се на двойки, тройки, та и на петорки и хайде малко игричка! Най-разгорещено протичаха битките между Мишо Семов и Петко Лазаров от едната страна, и Коцето Стоименов и Ванчо Емануилов /или Ванчо Емануилов и Сашо Благоев/ от другата. Ще се изтрепят, сякаш са заложили имането си. Карат ке, майтапят се, ние сме ги обградили и ха-хо, хи-хи, интересно ни е, весело ни е. Не стипендии, не храната в стола- играта ни привличаше.

 

Потеглим ли на път- с китарата, с песните: химна на „Академик”, „Бона сера, синьорите”, народни песни, оперни арии... Репертоар разнообразен. Митко Атанасов и Ванчо Емануилов знаеха сто и една арии. От това време е втората ми страст след баскетбола- операта. В самолета, на десетина километра височина, над облаците Митковата китара не млъкваше, вземаха ни за пътуваща естрадна трупа. Срещнем ли се днес, едно и също нещо си казваме- че това са били най-хубавите години от живота ни.

 

Обединяващата личност бе треньорът Божидар Такев. Той установи традиция- поне един-два пъти месечно се събирахме в дома му на улица „Княз Борис”. Съпругата му приготвяше най-апетитните сладкиши, които съм ял. Специалитет на заведението бе нещо като течен шоколад, домашно производство- вкуснотия, която дотогава не бяхме виждали, не бяхме опитвали. И боле ни сервираха. Срещите ни протичаха като в дискусионен клуб, но и като репетиция на певчески хор. При домашен уют.

Такев ни прожектира за пръв път американски учебен баскетболен филм. Без бяло платно, направо на стената. Интересът ни се подсилваше от съзаклятническото настроение, което ни бе обзело.

 

- Бяхте най-бляскавият мъжки клубен тим, с най-бързата, най-интелигентната, най-артистичната и впечатляваща игра. Два пъти стигнахме до финалите за Купата на европейските шампиони- това днес прилича на приказка от „Хиляда и една нощ”. Какво от нея си запомнил. Да речем- от турнира през 1958 година.

 - Голям полуфинал направихме срещу унгарския първенец „Хонвед”, особено в София. Съперникът ни имаше един Гремингер, който бе в състояние да прекара топката и под мишницата ти. Срещу него Такев изправи Мишо Семов. Това момче с миловидна физиономия, с очи на херувим, така погна страховития Гремингер, че му изкара въздуха. Здрав капан заложихме и под кошовете срещу мечока от „Хонвед” Шимон. Нашият централен нападател Виктор Радев го парализира с убийствените и „чадъри”. Овладели защитата, в нападението си нямахме проблеми. Не ми е възможно да кажа кой от нас колко точки е отбелязал.

- Извадила съм ги от архивите, ще ти ги припомня: Радев 27, Любомир Панов 13, Лазаров 11, Илов 8, Георги Панов 7, Михаил Семов 5, Благоев и Атанасов по 2, Стоименов 1.

 - Виждаш ли как се е развихрил Буби? А все го упреквахме, че от подаване на топката не смогва да погледне коша... мога да разбера защо унгарският треньор Падер се оплакваше след мача: „Какво да се направи, като българските студенти имаха повече стрелци от нас. Един излезе, замени го друг- като китайци са еднакви!”

- За подсещане съм ти приготвила стари информации и за финала с АКС /Рига/. Първият мач е бил в Латвия, ответният- у нас.

 

„Чудесен двубой в латвийската столица. Лазаров и Семов диктуват темпото. Ръцете на Радев и Илов отмаляха от шутиране. Братовчедите Панови покриват игрището. Под коша нашите се изравняват с високите рижани, сред които стърчи Круминш. Загубихме с 5 точки /81:86/ от отбор, който е надраснал всички европейски върхове и за момента е непобедим.

За мача на стадион „Васил Левски” дойдоха около 25 000 зрители. Този път латвийците победиха с по-голяма разлика- 84:71. Виктор Радев, гробокопачът на югославските и унгарските надежди да стигнат до финала, в София бе затиснат между Круминш и Муйжниекс и не можеше да мръдне. Това затормози играта на „Академик”. Шест души от АСК излизат за по 5 лични нарушения, но гостите продължават да играят много силно.

Пресата атакува нашите студенти за откритите им тренировъчни игри, докато рижаните са хитрували до последния момент, заблудили са ни дори, че Круминш бил контузен и няма да участва в мача.”

 

- Е, Геца, има ли какво да се закачи за кукичката от цитати?

 - Ето какво ме подсещат те... Интересът към баскетбола бе толкова голям, че и на нашите тренировки, и на тренировките на латвийците се събираха поне по хиляда души зрители. Те колекционираха автографи, разпитваха ни как се чувстваме и коя ще бъде основната петорка, знаеха дори номерата на кецовете ни и кулинарните ни вкусове. Интересът към нас ни подтикваше да играем така, че да им доставим удоволствие, да им осигурим един приятен ден.

 

Загубим ли среща, голямата любов избиваше в голям гняв. Освиркваха ни. Но не помня да са ни нагрубявали с псувни, с неприлични жестове. Мнозинството от почитателите ни бяха студенти и това обяснява поведението им- винаги в рамките на приличието. Сърдехме се, че от нас чакаха все победи, че и след най-малката загуба вестниците търсеха под вола теле, сега обаче преценявам, че критиката е действала като остен за амбициите ни.

 

- Между „Академик” и Купата на шампионите застана всъщност Яша Круминш, 218-сантиметровият гигант на АСК. Пред погледа ми е карикатурата на поляка Алашевски- Круминш пуска топката в коша отвисоко, възседнат и пришпорван от гарда Муйжниекс и заобиколен от лилипути. Снимка във френския вестник „Екип” показва кецовете на Яшата до кецовете на Антоан- центъра на „петлите”. Сравнени, те приличат на войнишки ботуши до детски сандали...

 - В Рига ни разказаха интересната история на този великан-добряк. Два месеца след като бил мобилизиран, го освободили от военна служба, защото всичко трябвало да му осигуряват специално- дрехи, чизми, легло, храна. Вземат го в спорта. Най-напред – да тласка гюле. Не му харесало. Препоръчват го на боксьорите. Там му попречило добродушието – преди да се е научил да боксира, интересувал се как да предпазва противника си. Озовава се сред баскетболистите на „Даугава” /АСК/ и се прочува. Покрай него се разнася мълва, че в Латвия растат изключително високи хора и друг един баскетболист-гигант – Василий Ахтев, се вдига от Алма Ата и отива в Рига да си търси подходяща жена.

 

Круминш така се увлича по играта, че когато го поканват да се снима като главен герой във филм за легендарния народен юнак Иля Муромец, категорично отказва. Не искал да се откъсне от подготовката на отбора си.

За атлетизъм при него не можеше да става и дума, но бързо усвои подходяща за ръста си техника и стана безценен за АСК, за Сборная. Не бе от наглите баскетболисти, внимаваше да не настъпи някого, че ще му смаже пръстите...

 

- Тъй като „Академик” е единственият български финалист за Купата на шампионите, заслужава да споменем пълния ви тогавашен състав: Георги Панов, Любомир Панов, Виктор Радев, Михаил Семов, Петко Лазаров, Нейчо Нейчев, Константин Стоименов, Александър Благоев, Димитър Атанасов, Иван Емануилов, Никола Илов, Любомир Дървов. Треньор- Божидар Такев.

Да слагаме ли край на разговора, или в торбата е останало още нещо интересно?-- Разтърсиш ли я, от тази торба все ще изскочи още нещо, малко години ли съм трупал в нея зрънце по зрънце?

- Тръскай тогава!

 - Ами... Победата на „Академик” над националния отбор на Израел. Сигурно е било към края на петдесетте години, приятелски мач. Отбелязах 63 точки! Помня точно как стана...

 

Срещата- на стадиончето „Дружба”, на хвърлей от националния стадион „Васил Левски”. Преди отборите да са завършили загряването си, токът по неизвестни причини изгасна. Аварията ми дойде като манна небесна, защото за мене разкършването е изключително важно и можах да се раздвижа по самочувствие. Още в първите минути на играта усетих невероятно лекота. Стрелна- баскет. Стрелна- баскет. Какъвто и ход да предприема, отдава ми се. Усилие- почти никакво, като на сън. Изключителен телесен и душевен комфорт. Партньорите ми почувстваха състоянието ми и се стремяха да ми подават често топката... Жалко, че тогава не се водеха стриктни статистически протоколи- те биха записали срещу името ми вероятно 90 процента сполучлива стрелба.

 

- Постижението ти е било рекорд, не само национален.

 - Ако наистина съм поставил рекорд, подобри го с главозамайващ резултат Димитър Донев- Дойч. На световния младежки фестивал преди олимпийските игри през 1960г. някакви американски любители играха мач с нашия отбор и Дойч навъртя...93 точки! Той, между другото, бе интересен баскетболист. Атакувайки в движение, рязко спираше на 4-5 метра от коша, скачаше високо високо, задържаше се необичайно дълго във въздуха и изстрелваше топката чак когато защитникът му по неволя се приземи. Най-вече чрез този способ Донев направи шоуто си на фестивала.

 

- Не те попитах само как успя да завършиш два факултета и кое при тебе бе между другото- баскетболът или изпитите.

 - Нямаше между другото. Например сутринта преди финала ни на европейското първенство в София се явих на изпит при професор Жак Натан в Икономическия институт и го взех с отличен. Следователно не е било между другото. Както не може да се спечели между другото и сребърният медал от шампионата. Знаеш ли, че аз записах и трети факултет- след като бях завършил икономика и ВИФ.

- Какво!?

 - Да, да! На универсиадата в София вече нямах право да играя в студентския отбор и за да добия това право /олеле, колко много ми се играеше!/ кандидатствах немска филология в университет „Климент Охридски”. Явих се съвсем редовно на изпитите, взех ги и бях в списъка на приетите. Играх на универсиадата и сетне се отказах от следването, реших, че немския мога да си уча и сам. Абе, какво да ти разправям, бяхме страшно поколение!

 

Дума да няма – страшно!

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day