« Назад

Георги Панов: Рекорд- над 500 международни мача (част първа)

Добави в Svejo
15/01/2014 08:55
Георги Панов: Рекорд- над 500 международни мача (част първа) Лидер срещу лидер, Геца срещу Геца – Георги Панов (9) в двубой с Георги Кънев (7), сн. Големите за баскетбола

Шейсетгодишен, той казва: „Играх 22 години, участвах в 22 републикански първенства и в повече от 500 международни мача, а още мога да играя!”

Мина през горнилото на три олимпиади, на игрите в Рим носеше знамето на българската делегация.

Попиташ ли съвременниците му, дали помнят Гецата Панов, четирима от всеки петима ще рече: „Страшна пушка беше!” Ръцете му- като наточена кама. В Москва, срещу представителния съветски отбор, отбеляза 30 точки. В състава на „Академик” записа 63 точки срещу представителния тим на Израел. Това не е през осемдесетте или деветдесетте години, а в края на петдесетте, когато 60 точки са обичайният актив за цял отбор в един мач.

 

Хората са си изградили стандартна представа за понятието „спортист”, която често се размива с истината. При Георги Панов обаче тя намира абсолютното си покритие. По-режимен баскетболист едва ли сме имали. Не пие, не пуши, за третия порок- никой не му е светил. Хвърли му топката и поръчай да тренира пет часа- няма да напусне терена секунда по-рано. По-късно- да. На състезанията излизаше като изваден от кутия. С бляскаво бели кецове, фланелка и гащета- изпрани и изгладени, прилично сресан, елегантен. Така изразяваше уважението си към публиката. А и към себе си.

Изряден.

 

- Геца, ти си от плевенския приток в националния ни баскетбол. Косьо Тотев описа как е пламнал пожарът във Велико Търново, надявам се ти и Буби да припомните как е бликнал изворът във вашия град.

- Много се спортуваше и в Плевен. Играехме футбол и волейбол, карахме кънки по улицата. Големи зими бяха, по заледените стръмни тротоари се пързаляхме. Кънките ни- първобитни, завинтвахме ги или ги завързвахме с канап за обувките. Повдигахме препятствията и ги прескачахме, спускайки се надолу. Аз бях и републикански шампион по лека атлетика. Само дето не сме плували, не се намираше достатъчно вода за пиене, камо ли за плуване. През лятото ходехме по строежите да си изкараме някой лев. Тичахме боси, играехме боси. Попаднахме в баскетбола здрави, всестранно развити физически. Затова не помня да сме се оплаквали- ох, навехнах си глезена, ох, уморих се.

 

С Буби и Иван Цончев /Ако/ сме първи братовчеди, връстници. Кольо Илов бе по-голям от нас и пръв се присламчи към баскетбола Последвах го аз, около половин година по-късно в отбора влязоха Буби и Ако. Зяпахме как играят Сава Милчев, Амадео Клева, Иван Стоянов, изобщо- по-възрастните. Гледахме и попивахме.

Освен в училището, тренирахме се и в двора на Акови. Там имаше ринг от бъчварски обръч и го целехме с гумена топка. По цял ден.

 

Иван Стоянов /Баджо/ ни наблюдавал, сложил ни на кантара и ни привлече в „Локомотив”. Постави обаче условие: „Ако родителите ви разрешат!” Родителите ни разрешиха. Не се опасяваха за ученическия ни успех. Аз не знаех по-ниска бележка от шестицата, силни ученици бяха и приятелите ми. Ще изпреваря събитията да кажа, че и като станахме състезатели, не се изложихме. В събота и неделя- на мачове, в понеделник носим извинително да не ни изпитват, но аз излизам на черната дъска по желание. Намирахме време да се подготвим.

Софийските баскетболисти се хвалят, че са играли на открито по сняг и на заледени площадки. Вероятно е обаче ние, плевенчани, да сме ги изпреварили. Нормално за нас бе да си разчистваме снега и да тренираме. Къде с бягане, къде с пързаляне, гоним топката.

 

- Отвори ли се дума за вашето плевенско поколение, изреждат се имената на Пановите, Коляо Илов, Цончев, Пейчински- националите- звезди. И веднага следва обобщението „момчетата на Баджо”. Доколкото си спомням, той- Иван Стоянов, ви бе и капитан, и треньор…

- Хора като Баджо забиваха коловете на баскетбола из България. А да знаеш колко надарен човек е! Не само за спорта. Беше вероятно най-добрият шахматист в града. Изключителен математик. Заради математиката го изключиха за две години от гимназията. Отишъл да решава задачите на няколко момчета от футболния ни отбор при класно упражнение. Скрил се зад палтата на закачалката в стаята, учителят го надушил и го изключиха. Не се премести в друго селище, изгуби годината, на следващата го опростиха. Много умен, обаче не продължи образованието си в университет, всичко хвърли в баскетбола, не пожела да го подели с математиката.

 

- Други личности от родния ти град, за които си спомняш още?

- Споменах Сава Милчев и Амадео Клева, нещо като апостоли играта бяха и Ачето Лазаров, Калата- адвокатът Симеонов… Доста добрини видяхме от бай Анко, фамилията му не зная, така си му викахме- бай Анко. По-голям беше от нас, дали сам се е състезавал не съм чувал, но заедно с него направихме баскетболното игрище до гарата. Докара отнякъде майстори, хубаво кътче спретнахме. Игрален терен, съблекалня и чешма. И ограда.

- Първото ти голямо състезание?

- На четиринайсет години и половина участвах на републиканско първенство за мъже в Бургас /1948г./. Тогава в отборите на възрастните играеха много ученици. На шампионата в Горна Джумая /1949г./ се класирахме пети, веднага след най-силните софийски тимове.

- В юношески отбор не си ли играл?

- Как да не съм играл. През петдесета година само Илов се състезава с мъжкия ни отбор, а ние, братовчедите, се явихме на ученическото първенство. Заехме второто място. През петдесет и първа вече бяхме шампиони на средношколците.

- Шум се вдигна като победихте националния отбор. Тогава именно вестниците гръмнаха, заговори се за вас. Какво помниш от този мач?

- Не един, два мача играхме с националния отбор. Уредиха ги плевенските баскетболни деятели някъде около европейското първенство в Париж и световния фестивал в Берлин, значи е било през 1951 г.

 

По този повод ни намериха чешки кецове, последна дума на модата, ушиха ни хубави гащета и фланелки, стегнаха ни като за сватба. Два дни преживяхме на хижата в Скобелевия парк, на лагер. Целият отбор спеше в обща стая и се хранехме на стол, извънредно събитие. Докарахме сами в центъра на града подвижни трибуни, които захапаха и от улицата. Събра се народ, нямаше място за всички.

Първата среща загубихме само с 4 точки, а във втората победихме. Фурор. Момчетата, все още не посягали към бръснача, бият най-силните баскетболисти в държавата ни. Всъщност от тези мачове ние потеглихме към широкия баскетболен свят. Ние- Кольо Илов, Любомир Панов, Иван Цончев и аз. Баджо остана в Плевен да си търси нови последователи.

 

- Значи петдесет и първа се оказа годината на прощалният ви триумф в родния град и първа крачка към София. В столицата обаче се разделихте, тримата облякоха екипите на „Академик”, а ти попадна сред славистите. Защо?

- От Плевен не ми дадоха бележка да кандидатствам във висше учебно заведение. Имал съм близък роднина, който бил някакъв, и до сега не знам какъв. Осемнайсетгодишен тръгнах с Буби, Ако и Кольо за София, без да имам представа какво ще правя там. Уговаряхме се с треньора Симанов да ме вземат в „Спартак”, но се озовах в „Ударник” /така се казваше в момента белия тим/. Два месеца спах във войнишките бараки на Петте кьошета- заедно с Митко Войнов, Иван Владимиров, Владо Славов, Димитър Попов, Арто Арабаджиян, май че беше и Кирил Хайтов, не съм сигурен. На двойни нарове спяхме, по цял ден играехме на площадката до бараките.

 

После ме взе на квартира Попето Ивановски. Кой от нас не е живял там, кой не познава дядо поп! Много симпатичен човек с младежка душа, приятелски бе настроен към всички ни покрай двамата си синове- баскетболисти.

Приблизително по същото време от футбола премина към баскетбола Цеко Барчовски. Сформирахме силен отбор, спечелихме републиканското първенство. На мене обаче си ми беше тежко на душата, исках да уча.

През петдесет и трета облаците най-сетне се разсеяха. От Плевен дойде разрешителното да следвам, явих се на изпит в Икономическия институт, издържах го, приеха ме студент…

 

- И напусна „Ударник” по начин, за който славистите още не са ти простили, все го споменават. Вечерта си получил от тях екип за предстоящите мачове, на следващия ден излизаш да играеш срещу тях със синьото трико на „Академик”?

- Имат основание да ми се сърдят, неетично излезе, и аз още се чувствам на тръни. Но опитай да ме разбереш. Две години мечтал да уча, две години играх и тренирах отделно от приятелите си, натъгувах се. След като през въпросната вечер бях взел белия екип, плевенчаните от „Академик” засвириха на тънката струна: „Сега нищо не ти пречи, пак ли ще сме противници на терена, все веднъж трябва да плюеш в пазвата си и да дойдеш при нас. Направи го от раз, престраши се сега!” Не устоях и отсякох: „Добре, от утре съм с вас!” За беда първият ни мач за републиканското се случи тъкмо срещу славистите. Изпритесних се, гузен, до последния момент се крих в съблекалнята и се показах на терена едва след като съдията изсвири.

 

- Дълъг и славен път измина с „Академик”. Преди да „тръгнем” по него, хайде да се спрем на някои горещи точки от баскетболния ни летопис. Горещи за добро, горещи и за зло. Ти си олимпиецът- рекордьор сред баскетболистите ни /а дали не е и изобщо?/, игра на три олимпиади, бе се запътил и към четвъртата. От Хелзинки и Мелбърн се върнахте герои, от Рим- по чехли. Интересно ми е твоето обяснение за драмата в Италия.

- Няма две мнения, че бе драма. И то не защото се провалихме, а защото подготовката ни бе много добра и не заслужавахме злата си участ. Не говоря празни приказки. Преди олимпиадата играхме на голям международен турнир в Москва, в него се събраха най-силните европейски отбори, победихме ги всичките, дори и домакините, класирахме се първи. Вече в Рим смазахме в контролна среща и югославяните. Самочувствието ни вдигаше живака в баскетболния термометър. Чужденците поддържаха високия градус.

 

Разузнаването им бе донесло, че сме се наложили над руснаците, журналистите ни посрещнаха като потенциален лидер. Подмятаха ни, че ще се борим за медали, че сигурно пак ще видим сметката на съветския отбор. Отвръщахме им, че всеки ден не е Великден, а един югославски вестникар ме потупа по рамото: „О-о-о, руси со слаби!” Одите в навечерието на олимпийския турнир се превърнаха в приспивна песен за ушите ни и ни изиграха най-мръсния номер. Подценихме съперниците си, надцениме себе си и…”аривидерчи, Рома!”

 

Накратко. Жребието ни разпредели в група с югославяните, чехословаците и французите. Класиралите се на първите две места във всяка група /те бяха общо четири/ щяха да се състезават във финалната осмица за разпределение на медалите и почетните места в крайното подреждане.

Зарадвахме се, че ще започнем олимпийското си участие срещу съперник, когото преди два дни сме сринали със земята. Както и да се подканвахме за пълна мобилизация, всеки от нас вътрешно си е казвал: „Абе, тези ли ще ни се опънат!” Мисля, че и треньорът Никола Колев не претегли точно югославяните и пусна някакъв експериментален стартов състав. Докато се съвземем, ония ни одрусаха с пет точки. Биха ни с 67:62. Опарени веднъж, на другия ден се наложихме над Чехословакия с великолепна игра. Победяхме ли и Франция, щяхме да се вместим в челната олимпийска осмица.

 

Почти бяхме постигнали целта си, когато в последните секунди от двубоя ни с „петлите” прехвърча искра между бай Илия и френския централен нападател Беньо. В мешавицата под коша Мирчев залитна, повлече Беньо и му смъкна гащите. Съдиите не маркираха фаула, присъдиха техническо нарушение на българина. Противникът оползотвори максимално шанса си и със 73:72 ни изпрати да продължим състезанието за класиране след осмото място.

 

- В в. „Народен спорт” прочетох интересна кореспонденция от олимпийския Рим: „Отворено е бюро за загубени вещи. Там все още непотърсени са един бански костюм, фехтовална маска, бял сандал, синя дамска жартиера. Към сандала е прикрепен надпис „Франция изгуби своите илюзии, умолявате се да ги запазите в бюрото!” От контекста се разбира, че подигравката се отнася за французите- баскетболисти- същите, които от своя страна изпратиха в цитираното бюро и вашите илюзии…

- Уви, така е. „Петлите” играеха срещу нас за едната чест, не им бяха оставали никакви надежди да се класират в осмицата.

- При официалното откриване на олимпиадата ти си бил знаменосец на нашата делегация, а на закриването не само Георги Панов, а и целият ни баскетболен отбор си е вече в родината. По решение на „висшестоящите” по-нататъшното ви участие в игрите е било прекратено, нали?

- Ръководството на делегацията стигна до безпрецедентното решение в съответствието с мнението на самите играчи.

 

След безсънна за всички ни нощ, водачът ни събра и каза, че ще продължим състезанието само ако обещаем, че няма повече да губим мачове. Условието не бе изпълнимо, повтарям, бяхме отлично подготвени, обаче да даваш гаранции на олимпиада, където слаби противници няма? Можехме да изхитруваме, да кажем „Обещаваме”- нямаше да ни окачат на въжето, ако нещо сбъркахме. Единодушният ни отговор беше „Не”!

Загубили бяхме мачове, не искахме да пратим в бюторо за загубени вещи и достойнството си. Отказът ни да даваме непокрита гаранция срещу една седмица повече във Вечния град- това беше и си остава неотбелязаната ни скромна победа в Рим.

 

- За пръв път чувам този вариант- че сами сте отказали да останете до края на игрите.

- Запитай Барчовски, Буби, когото искаш. Ще го потвърдят.

- Ти вметна нещо за предолимпийския турнир в Москва. Помниш ли подробности от знаменития ви мач с тима на СССР? Любопитно ми е кой от вас какво е запазил в паметта си?

- Ами… Преди мача ме срещна Минашвили, разговорихме се и той изтърси: „Довечера с кого играете?” Съобщих думите му на момчетата и се заканихме да отмъстим за задявката му. Никола Колев бе тогава треньор на националния отбор, той обяви началния състав- Мирчев, Барчовски, Радев, Любомир Панов и Георги Кънев. Тръгнахме да се загряваме и се оказа, че Кънев забравил екипа си в хотела. Така на негово място поставиха мене.

Предизвикателството на Минашвили ни подтикна да обмислим до най-малките подробности начина, по който можем да победим съветския отбор. Изключихме от играта си както двойната и тройната застраховка, така и лекомислените фантазета. Бихме с три или с две точни, не е толкова важно числото… С удовлетворение си спомням, че аз отбелязах 30 точки.

 

Впоследствие излезе, че с тази победа сме си постлали лошо. Преди делегацията ни да отпътува за Рим, председателят на физкултурния съюз събра всичките отбори и оповести поръченията към тях. За нас отдели единствено изречение” „В Москва баскетболистите сами си поставиха задачата за Рим- сребърни медали!” Ха, сега, де.

 

Както е тръгнал разговорът ни, редно е да уточня, че ние първи се наложихме над руснаците /първи на континента/ още през 1954г. в Москва, а сетне- през 1956 година и в турнира за „Наградата на София”. Не взехме обаче самата награда, защото загубихме от Чехословакия. Вероятно се сещаш за пословичния гаф тогава. Не? Чехите водеха с една точна и тъкмо съдията да свирне край, техен играч фаулира Васко Манченко. Ако вкараше двата удара, направо си побеждавахме. С един сполучлив удар пак имахме шанс, би последвало продължение и… у дома и стените помагат. В шашмата, при разправиите около секретарската маса, никой не забеляза, че на фауллинията вместо Манченко застана Барчовски. Сам го пожела и се нагърби с огромна отговорност. Стреля. Първия път- вън от коша. Втория път- отново вън. Времето бе изтекло. Ние стоим като истукани. Как пък Цеко е преживял провала си, мога само да си представя. На негово място вероятно щях да си помисля „Защо не оставих Васко да си свърши работата!”

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day