« Назад

Георги Младенов: Българин провали мой трансфер за $ 750 000

Добави в Svejo
Източник: Стефан Чолаков, 24 часа 04/11/2013 12:07
Георги Младенов: Българин провали мой трансфер за $ 750 000 24 часа

Георги Младенов e роден на 11 май 1962 г. в София. Започва да тренира баскетбол едва 7-годишен покрай своя баща Младен Младенов. Когато е на 9 г., отива при известния специалист Петър Симанов в Левски, а на 16 г. дебютира при мъжете. Известно време е тренирал и футбол заедно с Наско Сираков, Божидар Искренов и Борислав Михайлов.

Бил е 11 пъти шампион на страната и 7 пъти е триумфирал с купа с три различни клуба - Левски, Плама и Славия. Има и една титла на Тунис.

През 2003 г. става играещ треньор на Спартак Евроинс МВР, но претърпява инцидент, при който е наръган с ножче от масажиста на  Левски Кирил Стефанов. Това слага край на състезателната му кариера.

 

През 2006 г. поема Балкан и още същия сезон го извежда до бронза. На следващата година Балкан бие Левски и за първи път от 19 г. играе финал, загубен от Лукойл Академик. Впоследствие Балкан изпада във втора дивизия, но през 2009 г. 

 

Младенов го извежда до първото място без загубен мач. Няколко дни след това поема Лукойл Академик, с който също печели титла. Остава при "студентите" и за следващия сезон, но подава оставка. През 2010 г. е за кратко треньор на мароканския шампион Ас дьо Сал.

 

В последните два сезона бе начело на Берое, а през лятото води националния за младежи до 18 г. на европейското. В момента е без работа и очаква предложения.

Женен е, има син Борислав (12 г.) и дъщеря Гергана (24).

 

- Г-н Младенов, кога за първи път хванахте баскетболната топка?

- Бях само на 7 години, когато баща ми, лека му пръст, започна да ме учи на баскетбол. След това вече отидох при Петър Симанов, който също почина, и така се започна всичко. Симанов беше невероятен треньор. Всички, дето сме тук, да се съберем, не можем да му стъпим на малкия пръст. И като баскетбол, и като търпение и отношение към малките деца.

 

- Баща ви е бил волейболист, но явно е имал слабост към баскетбола. Как си обяснявате това?

- Просто в онези години се тренираше всичко. Аз самият също съм участвал в първенства по футбол, волейбол, баскетбол, хандбал и т.н. Тогава в голямото междучасие например играехме футболни срещи между класовете и цялото училище гледаше. Да не говорим за мачовете между училищата. Имаше структура на състезанията, които се очакваха с нетърпение от всички. Колкото до баща ми, и аз не мога да си обясня този парадокс. Така и не го питах, докато беше жив, защо ме насочи към баскетбола. Но така или иначе при него започнаха да играят много баскетболисти, които след това се развиха и оставиха следа в този спорт.

 

- Кои са най-големите разочарования, които сте преживели в кариерата си?

- О, много са, но предпочитам да не се връщам назад. Това, което ми се е случвало, съм си го преживял, взел съм нужните поуки и продължавам напред. Аз самият също съм правил много грешки. Може би съм наранявал приятели, но не съм предавал никого. Това мога да ви го гарантирам.

 

Жоро със сина си Борислав (вляво) и съотборника му Мартин Ангелов. Двамата са сред най-големите таланти и вече имат по няколко титли.

- Какво може да ви извади от равновесие?

- Мразя, когато хората са с теб, защото имат някаква полза. Т.е. когато си им нужен, са близо, когато не - изчезват. Сега се сещам за един наистина фрапиращ случай. Преди години с човек, с когото бяхме доста близки, се разминаваме с колите. Аз му светвам с фаровете, но той ме подмина. После го срещнах и му казах: "Абе, ще станем за смях с тебе - да се ударим с колите, а да не се видим". Той ми отговори така: "Човек, който не ми трябва, до мен да стои, няма да го забележа". Има хора, с които също сме играли баскетбол, са ми приятели и до днес. Но други наистина са ме предавали.

 

- Някои казват, че имате доста чепат характер, други пък ви изкарват голям егоист, с когото трудно може да се работи в екип...

- Всеки има право на мнение. Аз винаги съм защитавал собственото си име, името на клуба и съотборниците си. В този момент получава есемес от сина си Борислав и го зачита на глас: "Имам шестица по биология".

Браво, бе, ти си готов за доктор! - възкликва Младенов. - Та мисълта ми беше, че аз винаги съм бил професионалист и това ме е водело напред. Ще ви дам такъв пример. Като бях треньор на Балкан, се паднахме с Левски на полуфиналите от първенството. Тогава в Ботевград се заговори как аз, видиш ли, ще дам мача, защото съм закърмен левскар. Ама това няма как да стане, едното няма нищо общо с другото. Иначе, за да успее човек някъде, той трябва да има характер. Без това не става. Сещам се как с кумеца ми Станислав Станков сме се хващали за гушите по време на мач. Той вика: "Куме, какво ти става?", а аз му отговарям: "Какъв кум съм ти аз, сега играем мач". Това не е война, но трябва да защитиш името си.


- Как се чувствахте, когато играехте слабо?

- Неприятно ми е било, но съм се стремял да не го показвам. Вижте, феновете не се интересуват спал ли си предната нощ, ял ли си, болен ли си, или имаш някакви семейни проблеми, например. Те искат да те видят както си бил в предишния мач. Затова е най-трудно, когато си се представил страхотно или като си станал шампион. Тогава нямаш право на грешка. Много пъти не съм бил в оптимално състояние, но никога не съм бил безличен.

 

- До каква степен имаше за вас значение колко точки ще вкарате в един мач?

- Дотолкова, че отборът ми да победи. Никога не съм гледал колко точки ще вкарам. Най-важното е било отборът да върви напред и поради тази причина съм поемал рискове. Губил съм мачове, но и много съм печелил. Сега много ме дразни как някои състезатели се вторачват в статистиката. Абе мачът още не е свършил, те грабнали листа и гледат. Какво те интересува? Не е важно колко си вкарал, а дали отборът е спечелил.

 

- Доста треньори са казвали, че е било трудно да работят с вас, защото не сте спазвали указания. Кои са най-фрапиращите случаи, за които се сещате?

- Наистина съм поемал големи рискове на собствена глава просто защото съм вярвал във възможностите си. Иначе се сещам за два случая, в които треньори са ми били Цвятко Барчовски и Росен Барчовски. Даже наскоро се сетихме с Росен и той каза: "Ей, не можахме да се отървем от теб". Той ми беше треньор в Славия и на финала за купата на България гостувахме във Варна. Преди последната ни атака Росен взе прекъсване и каза да играем с Иван Костурков под коша. След тайм аута поех топката, минах центъра и стрелях в коша от 9 метра. Поех страхотен риск, но успях.

По същия начин се получи във финала на балканиадата в Гърция. Тогава Цвятко нареди да играем с Георги Глушков под коша, но аз вкарах тройка от 7 метра и станахме шампиони. Със сигурност съм излизал от схемата и може би в това ми е било силата. Но никога не съм бил егоистът, който иска да вкарва заради статистиката. Тогава тая статистика никой не я гледаше - нямаше мениджъри и т.н.

 

- Обиди ли ви поведението на играчите от Ямбол, които демонстративно не ви пазеха, за да вкарате близо 150 точки?

- Разбира се, това беше една пародия. Те се оплакваха, че съдиите ми дават много лесно фаулове. А знаеха ли аз какво съм изтърпял през всичките години? Колко псувни и грубости - то не беше майка ми, то не бяха жена ми и сестра ми.

И аз мълчах до едно положение. Ами като не искаш да играеш срещу някой отбор, просто не излизаш на терена. А те демонстративно ме оставят да вкарвам. Най-странното беше, че от федерацията не признаха мача и трябваше да го доиграваме. Е, добре, не им вкарах 150, а само 50 точки и пак ги смачкахме.

 

- Срещу кого ви е било най-трудно да играете?

- Най-тежко беше във Варна. Срещу Иван Друмев, Тодор Стойков. Повечето играеха мръсно срещу мене. Имаше и други като Димо Костов, който беше много твърд в защита, но в рамките на нормалното. Извинявайта, но се е случвало да ми бръкнат в задника, да ме щипят и удрят. После с тия хора съм бил в националния отбор и са се правили, че нищо не се е случило.

 

- А вие не провокирахте ли съперниците по някакъв начин?

- Как точно - като им показвах, че съм с класи над тях ли? Те за това сега не могат да ме понасят половината. Даже се радват, когато нещо неприятно се случи с мен - примерно остана без работа, както в момента.


- Имали ли сте кумир като състезател?

- От много играчи съм се учил дори когато бях на 35 години. Определено ми допадаха Дражен Петрович, Галис. Много български състезатели са ми помагали и съм изключително благодарен на Атанас Голомеев, Валентин Шарков, Георги Димитров и Илия Евтимов. Когато влязох на 16 г. в мъжкия отбор, те можеха да ме смачкат. Вместо това ме бутаха нагоре, но по един много достоен начин. Когато трябваше, ме окуражаваха. Като бърках, пък ме поставяха на мястото ми.

 

- В началото на 90-те години България бе обхваната от манията НБА. Как възприемахте тогава онези "извънземни" играчи?

- Наистина много гледахме, даже си спомням, че още през 80-те години се вкарваха някакви апокрифни видеокасети. Но, честно казано, НБА никога не ми е била някаква слабост. Харесвал съм определени играчи, възхищавал съм им се, но дотам. Плюс това губя интерес, като ги няма кумирите. Когато почина Айртон Сена, спрях да гледам Формула 1. По същия начин престанах да следя тениса след отказването на Пийт Сампрас. Сега пак почнах да гледам, но заради Надал. За мен НБА не е същата след оттеглянето на Майкъл Джордан. Предпочитам да гледам мачовете от колежанското първенство, което е много по-натурално като баскетбол.

 

- Кои са най-големите грешки на сегашните състезатели?

- Много от тях мислят предимно за парите. Аз често съм казвал на състезателите ми, че ако играят добре, парите и славата сами ще ги намерят. Е, кой треньор ще каже, че не иска в състава си Спанулис или Леброн Джеймс. Не може да кажеш "Дайте ми по 10 000 евро на месец и ще играя за вас". Тези пари може да ти ги дадат, ако гарантираш, че ще вкарваш по 30 точки на мач.


- Вие самият на два пъти сте имали възможност да преминете в големи клубове - в "Арис" и "Реал" (М). Какво попречи на трансферите?
- След балканиадата в Гърция през 1984 г. дойде представител на Арис заедно с бащата на Коко Динев, който беше известен треньор по водна топка. Предлагаха ми 350 000 долара и два варианта - да остана в Гърция като имигрант или трансферът да мине през прословутата агенция "Интерспорт". Като играч на Левски аз вече имах чин в МВР и това направи нещата доста сложни. Знаех, че ако замина на собствена глава, можеше да пострада семейството ми. Когато от Арис ме поискаха официално обаче, Левски отказа, защото съм бил много ценен кадър. През 1990 г. пак ме поискаха от Арис, но не успяхме да се споразумеем за парите. Предложиха ми много добра сума, но нямаше гаранция, че ще си получа парите. Тогава имаше доста такива примери. След това бях в Плама, когато ме поиска Желко Обрадович в Реал (Мадрид). Договорът беше за 750 000 долара и аз се бях разбрал с президента на нашия клуб, който беше и шеф на рафинерията. Изведнъж обаче всичко приключи и чак години по-късно разбрах истината. Оказа се, че от Реал (Мадрид) пратили официален факс до федерацията ни за трансфера, но документът е бил скрит от един човек.

 

- Защо?
- Има една типично българска поговорка: "Ще си запаля къщата да му изгори на Нане плевнята". Този човек вече не е жив, мир на праха му. Ако имах възможност, щях да го попитам лично той какво спечели от това, че скри факса. Слава, пари, моето уважение ли?


- Съжалявате ли, че не се осъществиха тези трансфери?
- Не, защото имам прекрасна съпруга, син и дъщеря. Ако бях отишъл в Гърция през 1984 г., сигурно нямаше да се оженя и да имам дъщеря си. При евентуален трансфер през 1995 г. пък нямаше да имам втората си съпруга Нина и съответно сина си. Това са несравними неща. Иначе аз продължавам да мечтая един ден да стана треньор на Реал (Мадрид). Сигурно на някои хора това им е много смешно, но за мен е важното, че имам цел. Това, което за тях е мираж, а за мен една звездичка на небосклона, може да ме доведе до моя максимум като треньор. Това може да не е в Испания, а в Румъния например. Но поне ще знам къде ми е мястото. По същия начин настоявам и играчите ми да дават максимума от себе си. Никой не ги кара да летят, защото това е невъзможно. Трябва винаги да търсят максимума, за да разберат къде е лимитът им.

 

- Преди 13 г. с Левски играехте в купа "Корач" и зала "Христо Ботев" се пръскаше по шевовете. Защо днес баскетболните ни отбори вече не събират толкова фенове?
- Причините са комплексни. Смениха се поколения играчи и днешните, както вече казах, гледат предимно от материалната страна на нещата. Търсят един фалшив уют, да се закачат някъде и да кютят в отбора. Като цяло падна нивото доста, има голяма дупка между генерациите. Сега имаме едно фейсбук поколение, даже така го кръстих след европейското за младежи. Аз му говоря нещо, когато мачът ври, а той кима с вдигнат палец. Един вид ме "лайква" за коментара. Това е смешна работа. Заведох ги да гледаме финала между Хърватия и Турция, които ще се избият. Нашите веднага се тагнаха, че са еди-къде си, и не отлепиха очи от тия смартфони. Никаква емоция, никаква тръпка.

 

- Спомняте ли си често за причината, която доведе до края на кариерата ви?
- Не, макар че това си беше почти криминална история, която се потули. Казаха, че се води следствие срещу неизвестен извършител (избухва в смях). Иначе още от 1991 г. журналистите започнаха да ме питат кога ще спирам. След като ме освободиха от Левски и отидох в Спартак, бях на косъм от това решение. Инцидентът просто беше поводът. Получих обаче шанс да направя бърз преход от играч към треньор и съм много доволен.


- Мечтали ли сте някога за бенефиса, който ви направиха?
- Това е нещо, което не може да се опише с думи. Пожелавам на всички спортисти да го изпитат. Всичко могат да ми вземат, но не и спомена от пълната зала за мача с Панатинайкос. А всъщност най-ценното бе, че този бенефис запали още по-силно сина ми към баскетбола.


- Той се справя доста добре. На какво се опитвате да го научите?
- Да е здраво стъпил на земята и да бъде професионалист. Предпочитам обаче да не го коментирам много, защото вече започнаха да ме дърпат разни мениджъри. Георги Димитров, който ми е бил треньор и на мен, каза, че Борислав е много по-талантлив от мен. Но нека да не правим прибързани коментари, защото има много примери на пропилени таланти. Синът ми прави с лекота много неща и това може да се окаже проблем. Трябва да влага повече усилия и постоянство. Иначе съм го научил, че когато му дават указания, трябва да казва "добре, тренер", а не да лайква с палеца.


Play of the day