« Назад

Илия Мирчев- за великия Бил Ръсел и за победата над руснаците насред Москва (част втора)

Добави в Svejo
21/10/2013 08:50
Илия Мирчев- за великия Бил Ръсел и за победата над руснаците насред Москва (част втора) Илия Мирчев- от него трепереха всички европейски и световни величия в баскетбола, (сн. Големите за баскетбола)

Продължение от първа част...

 

...Темков е вземал таймаут, на който ни казваше само: „Момчета, как ми стои папийонката?” Катерински е бивал и по-пестелив: „Играете като полуидиоти.” И двамата целяха едно и също при подобни трикове- с таймаута да прекъснат подем у противника, а не да ни поскажат какво да предприемем.

 

- Ако те помоля да назовеш веднага, без да се замисляш, най-изкусния български баскетболист за всички времена, кого ще посочиш?

- Моментално- Буби Панов. Аз се смятам за функция на треньора Петър Симанов и на съиграча си Любомир Панов. Ние с Виктор Радев сме задължени на Буби. Цялата си любов към баскетбола той насочи към централните нападатели. Съвършен техник, съвършен организатор в играта, ако можеше някой да му върне младостта, той и днес щеше да е между асовете. Без да обновява майсторлъка си. Интересен човек бе. Цяла България го боготвореше, а той се свиваше, искаше сякаш да си остане незабележим. Единственият човек, който не само че не се натискаше, а категорично не желаеше да стане капитан на националния отбор. Този пост блазнеше всички ни, Буби- не.Играеше за петима на терена, обаче да командва- Боже, опази.

 

- Аз вече съм забравила гласа му, толкова рядко съм го чувала да говори. На съдиите изобщо не обръщаше внимание. Свирят нещо, той оставя топката на земята и се връща назад. Играта сякаш го отнасяше в друг свят, който би се разпаднал от човешка реч...

- И на разборите беше същият. С триста зора ще каже нещо. Бай Добри Първанов, долгогодишен председател на федерацията, го мъмреше: „Абе, Буби, тая брадичка за какво ти е, само да се стича пот по нея ли!” Отвореше ли обаче уста- кантар! Оценките му бяха точни, на място.

 

- С особняци като него трудно се общува...

- Напротив, в компания той става друг. Весел, забавен. За „асьола” някой спомена ли ти? Не? При турнир в Москва ни бяха настанили в „Метропол”, луксозен хотел, баровски. Коридорите му дълги, като писти за надбягване... Вечер убивахме скуката с игра на карти. Най-често на „магаре”. Условието бе, че който загуби, да пролази от единия до другия кръг на коридори и да извика „Аз съм магаре!” Най-артистичен в наказателния ритуал бе Буби. Освен че лазеше гъвкав като котарак и пускаше гласище „Аз съм магаре! Аз съм магаре!”, като стигнеше до дежурната на етажа вирваше глава и преминаваше на руски език: „Я- асьол! Я- асьол!” Жената го зяпа втрещено и върти ръка до главата си... Буби е мълчаливец, но не е саможивлек, в никакъв случай не е. С невероятно увлечение се хвърляше и в играта на „сляпа баба”. При нея се увисваше на водосточната тръба, там да се крие. А Косьо Тотев така се удари в леглото, че на мача после понакуцваше.

 

- Любомир Панов, изглежда, ще се окаже всеобщият любимец. А има ли баскетболист, който да те е плашел?

- Виктор Радев! Преди да изляза срещу него, усещах топка в корема си. Най-трудният ми съперник, много добър бранител- як, отскоклив, хитроумен. В нападение изпитваше удоволствие да ядосва съперника си. Протегне например ръка    поднася му нарочно топката под носа, иска да каже „на, опитай да ми я вземеш!” Подлъжеш ли се, Радев финтира и вместо у тебе, топката отива в коша. Ръцете му- клещи. На всичко отгоре- плеймейкър. Единственият от нас, централните нападатели, който изпълняваше и плеймейкърски функции. От жените това се удаваше на Ваня Войнова. Тия бяха. Двамата. Други нямаше. И все още няма.

 

- Славата на първи терк между баскетболистите принадлежи на Методи Томовски. На Анто. Войнова казваше, че зрителите идвали в „Сливница” да се позабавляват и от остроумията и триковете му. Ще припомниш ли нещо от тях.

- Без Анто състезанията щяха да са боб-чорба без мерудия. Случвало се е да го вземат в националния отбор без да е в блестяща спортна форма, защото поддържаше доброто ни настроение със смехориите си.

- Поне за една от тях разкажи.

- За една не си заслужава. Те са като синджир, започнеш ли...

- Добре, карай, докъдето стигнеш.

- В Сантяго сме, на световно първенство. Катерински ни събира за индивидуална тренировка. Хвърля ни топките и казва всеки да упражнява това, което ще прави на мачовете. Самият той, заедно с Божидар Такев, Уилям Джонси Робер Бюснел, наблюдава отстрани. Всички тренираме, единствено Томовски, прегърнал топката, се е залепил на скамейката. Катерински се ядосва:

-Анто, ти защо седиш?

-Упражнявам това, което ще правя на мачовете.

 

Как да му се скара човек. Катерински преведе на гостите отговора на Антената и те изпопадаха на земята.

...Ожени се Анто за Жана. Запознава ни с нея. Ние, нали сме все зевзеци, поднасяме го:

-Хубаво момиче, но е два пъти по-ниска от тебе.

-Да, но къщата й е два пъти по-висока от моята.


...Постоянните зрители по наше време си имаха и постоянни места в „Сливница”. Жана обикновено сядаше на първия редзад коша.

Играе ЦСКА, съдията Сашо Шойлев свири фаул на Анто. Нашият човек застава мирно и с демонстративе поклон се обръща чинно към Шойлев:

-Другарю съдия, мога ли да се обърна културно към въс?

-Кажете, Томовски!

-Нямаше фаул, другарю съдия!

-Имаше, и то какъв? Ако го повториш, направо ще те изгоня.

 

Анто, вече подклекнал, та да се изравни със съдията, продължава:

-Другарю съдия, мога ли да се обърна още веднъж културно към вас?

Дай му на Шойлев да се кодоши с играчите:

-Щом е културно, можете, другарю Томовски.

Анто мята поглед към първия ред и сочи с пръст Жанчето.

-Питайте жена ми, другарю съдия, дали е имало фаул!


...Друг случай. Преди световното първенство в Чили, Катерински се кара на Антената:

-Не те виждам да скачаш!

Както обикновено, отговорът следва на мига:

-А-а-а, не искам! Ако се засиля много, току виж към прескочил самолета за Сантяго.


...Той недолюбваше Цеко Барчовски. Загубихме един мач от руснаците с трийсетина точки, само Цеко от нас игра великолепно. На връщане от залата седя в автобуса зо Анто. Аз съм омърлушен, той още по-омърлушен:

-Двойна загуба, братче, двойна! Хем руснаците ни смачкаха, хем Барчовски игра добре!

 

...На шампионата в Будапеща настаниха в обща стая мене, Анто и Виктор Радев.

Виктор имаше навик да прави упражнения в стаята, особено обичаше подскоците. Анто го гледа, мълчи и накрая не се сдържа:

-Знаеш ли кой ще е най-сполучливият ти скок?

-Не знам, кой?

-Ако скочиш от прозореца!

 

А към мене:

-...че и аз да поиграя!

 

Според мене той заглушаваше с майтапи естествената болка на резервния играч. А правил бе човекът големи мачове, измъквал е отбора ни в критични моменти. Като прибавиш и остроумието му- безценен! Не само си играта си, но и номерата си. Чувала ли си за кодоша с Генчо Рашков в Турция?

 

- В момента не мога да се сетя.

- С него ще приключа Антовите истории. Та, пак бяхме на европейско първенство, в Истанбул. Загубихме от унгарците с двайсетина точки, настроението ни под нулата, движим се из града с подвити опашке.

Налагаше се да живнем, защото на следващия ден трябваше да бием най-малко с 13 точки, ако искаме да продължим напред. Двамата с Анто измислихме как да качимбарометъра.

Взехме на мушка Генчо Рашков. Той бе интересен човек, подпалиш ли му чивията, на всичко е способен. Та, казваме му ние: „Гена, ще ти съберем от всекиго по три турски лири и ще ти ги връчим, ако скочиш от тази стръмнина в Босфора. Както си с дрехите обаче, без да се събличаш!” Гената- готов. Разнесоха се крясъци „Скачай, Гена!”, „Недей, Гена!”. Наблизо се разхождаха унгарците, усетиха, че се мъти нещо, и се присламчиха към групата ни. Пред нас и пред тях Гената- бум, в Босфора! Аз пък събирах лири и от играчите, и от шефовете. Безплатен цирк- никому. Отпуснаха се душиците ни, вечерта на игрището взехме, каквото ни трябваше.

 

По същия начин сме придумвали Христо Донев- Женката, да се прехвърля от върха на едно дърво връз клона на друго. Знаехме как да се измъкваме от моменти на депресия. И до трийсет години деца си останахме.

 

- Бай Илия, на европейското първенство през петдесет и седма година те наградиха като най-добрия център на континента и голмайстор на състезанията. За тях разказаха Катерински и Тотев, какъв е твоят най-ярък спомен от ЕШ’57?

- Факлите! Саморъчно направените факли, които харата си носеха от дома. След всяка наша победа те осветяваха трибуната, вдигаха огнен венец на стациона. Незабравима гледка.

 

Ярък е и споменът ми от срещата ни със СССР. Ярък, но лош. Тогава надиграх по всички показатели Зубков. Млад, висок, атрлетичен, той бе наплашил противниците си. Аз обаче му взех мярката, но натрупах четири лични нарушения. Катерински не ме смени и сетне го нападаха, че е сбъркал. Човекът също си е имал логика, според мене тя съвсем не бе лоша- не изваждай играч, когато му върви! Влязохме в трите минути със седем точки аванс, свириха ми пети фаул, загубихме с 3 точки. Колчем се сетя за този пети фаул, хваща ме яд и на себе си- че не се опазих, и на израелския съдия- той добре видя как Озеров ме блъсна юнашки и падна върху Лауритенас, а вместо руснака наказа мене.

Да знаеш, ние погнахме руснаците и в Мелбърн, за беда- и там на края на Дунава се удавихме.

 

- Е, и ти от най-силното ни олимпийски участие за загуба ли се сещаш...

- Така сме устроени. Олимпийската ни загуба и от американците не съм забравил. Специалистите подчертаваха, че ние, българите, сме им оказали най-упоритата съпротива, но каква полза?

 

От Щатите пратиха в Мелбърн много силен състав. От него един баскетболист смая мало и голямо- Бил Ръсел. Не зная кой какво ти е казал за този вълшебник, ето как лично аз го видях... В нападение не бе толкова страшен, стига да не го допуснеш до коша. В защита обаче- равен на боговете. Самото му присъствие на терена предизвикваше паника. Помня как в нашия мач някой стреля от крилото, топката рикошира от таблото и падна косо в ръцете на Кольо Илов. Сам беше, положението- за стопроцентов кош, но с периферното си зрение Кольо мерна Ръсел и от страх прехвърли ринга.

 

Друг пример. След неуспешната контраатака на американците Виктор Радев остана „паразит”. Прихванал топката, аз му я пратих с дълъг пас. Чиста работа, едно движение и баскет. Но не стана. Още не мога да разбера, как за нула време Ръсел прелетя от единия до другия край на игрището, изпревари стрелбата на Виктор, излетя над него и му захлупи топката.

Справедливо е, като описва епизода от борбата Ръсел- Радев, да подчертая, че като цяло Виктор игра изключително силно срещу американците, а и срещу самия Бил Ръсел. Въпросният случай бе изключение.

Безпомощният от българските центрове фактически бях аз. В актива ми- всичко на всичко три точки. Цяла нощ бях мислил как е възможно да вкарам баскет срещу томнокожия атлет, измислил го бях, но само два пъти смогнах да приложа успешно „хватката”, която си наумих. Първият път стана баскет, сетне- точка от наказателен удар.

 

- В какво се състоеше „хватката” ти?

- Да атакувам чрез задминаване на коша. Единственото при това положение Бил Ръсел не би могъл да ме захлупи.

 

- Самото обстоятелство, че нощес си умувал, че си стигнал зо нещо рационално, показва колко отговорно сте подхождали към състезанията.

- Колкото до това, вярно е. Нагласа ни идваше от хъса. Срещу силни, срещу слаби- хъс. И акъл... на фестивала през петдесет и трета година в Букурещ загубихме единствено от съветския отбор. На следващия ден отидохме да се порадходим до езерата на Снагов и вместо да се радваме на живописната природа, ние с Цеко Барчовски и Георги Димитров /Сома/ седнахме да правим сметка срещу кого от нас колко точки са реализирали руснаците: „На мене- толкова”, „На мене- толкова”, „На мене- толкова”. Събираме ги, излизат общо 17 точки. В хотела се справяме с протокола, той сочи съвсем друг сбор- 27 точки. И отново- защо стана така, защо ти си спестил от пасива си, защо не си казал, че... Не се отнасяхме лекомислено към играта си.

 

- За „десерт” се надявам да припомним как първи на континента препънахме многократните му шампиони. Не ми се иска да приключим разговора си със загубени мачове.

- Докато съм жив, ще споменавам Бил Ръсел. Второто нещо, за което винаги ще си спомням е победата ни над съветския отбор през 1960 година насред Москва. Домакините имаха един колкото силен, толкова и нафукан баскетболист, наричаше се Минашвили. Щяхме да играем с тях вечерта, а на обед в ресторанта той ме пита: „Мирчев, и кого е срещата ви довечера?” С други думи, не ни боят за съперник, не ги върнува кога е мачът им с нас. Предадох на момчетата зевзелъка на Минашвили, последва залп от закани.

 

Днес още чувам в края на мача русокосият дългуч Зубков ревеше към съиграчите си: „Ребята, памагите!” Оставаха секунди. Водеха ни с две точки- имахме да изпълвняваме два наказателни удара. Първия бе сполучлив, с втория се надявахме да изравним, топката обаче отскоми от ринга. Заедно с нея скочих и аз, с все сила я забих в мрежичката. Овисих се на ринга и не се пуснах, докато не се уверя, че баскетът е зачетен.

 

Победихме.

Толкова бях разярил Зубков в точи мач, че тойу в същността си етичен съперник, сега ме шамароса по врата при борбата под коша.

 

Не се е заличила в паметта ми и срещата на „Спартак” с грузинците на МВР-иадата в Алма Ата. Докато ги победим, водих голяма битка с двамата им гиганти Лежава и Ахтиев. Отляво и отдясно- живи барикади, стърчат поне педя над мене. Няма да забравя как с един финт отпратих единия към тъча, другия към аута. Освободих се, вкарах кош и видях, че треньорът им се е хванал за главата. Като минах край него, връщайки се в отбрана, той взе да ми ръкопляска. Представяш ли си, аплодира ме треньорът на противниците! И то не кой да е, а великият Отар Коркия, когото заварих в баскетбола като некоронован цар на европейските, е и на световните централни нападатели.

 

Привършваме разговора със заключението, че в днешното разбойническо време признанието на Коркия остава май единствената скъпоценност на бай Илия, която и най-върлият вандал не може да му открадне.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day