« Назад

Илия Мирчев- за вторите европейски медали на България и тебеширените тренировки (част първа)

Добави в Svejo
07/10/2013 08:40
Илия Мирчев- за вторите европейски медали на България и тебеширените тренировки (част първа) Илия Мирчев- от него трепереха всички европейски и световни величия в баскетбола, (сн. Големите за баскетбола)

Роден през 1934г. в София. Играе баскетбол от 1950 до 1970г. – в „Спартак”, „Левски-Спартак”. В националния отбор от 1952 до 1968г. Участва в повече от 300 международни мача. Четири пъти републикански шампион. Най-големи международни успехи- сребърен медал от ЕШ’57, бронзов медал от ЕШ’61, пето място на олимпийските игри в Мелбърн, пето /седмо/ място на световното първенство в Чили /1959г./, балкански шампион, сребърен медал от световния младежки фестивал в Берлин, златен медал от международните състезания в МВР. В символичния отбор на Европа. Образование- средно. Професия- служител. Висок 202 см.

 

Основен играч на националния ни отбор при всичките му най-големи победи. Искам да го нарека стълб на тоя тим, стъписвам се пред шаблонното определение, и все пак- стълб, стълб, стълб! За негов колега специалистите казваха, че е великолепен, но не му знаят долния праг. На бай Илия знаеха и долния, и горния праг. Знаеха, че под известна граница играта му е невъзможно да падне. Нещо, което е гаранционна карта на големия състезател. Колкото до горния му праг, всички асове на световния баскетбол получиха цицини по главите си, удряйки се в него. С изключение на американеца Бил Ръсел.

 

Ръкопляскал му е великият централен нападател на СССР Отар Коркия. С ръце, извадени от джобовете, разговаряше с бай Илия баскетболният многознайник Скержик от Чехословакия. Пословичният югославски лидер Корач /един от най-големите международни турнири носи името му/ срещу Мирчев караше чирашки стаж.

 

Признание над признанията са думите на американския треньор Шак Грегър: „Идеалният център в световен мащаб аз виждам като съчетание от атлетизма на нашия Джери Лукас и техническото умение на българина Илия Мирчев”.

 

- Бай Илия, преди седмица беседвах с Иван Владимиров, предъвкахме доста неща от баскетбола. И знаеш ли какво най-вече ме очуди? Забравил е резултати и цели мачове от европейското първенство в Париж, а ми продиктува без грешка състава на София 2 в турнира за „Наградата” през 1966 година. Как си го обясняваш.

- Този турнир не беше обикновено състезание, а равносметка на цяло баскетболно поколение, сбогуването му с публиката. Затова Дългия помни много от него... По наше време беше възможно да станеш национал бързо, но не и лесно. Старите не се предаваха без бой.

- Следва ли, че и ти помниш добре двубоя на честта през шейсет и шеста.

- Не ще и дума, особено мача ни със София 1. Треньор на представителния отбор бе Иван Тодоров. Той се зае да подмладява състава, а Владимиров и Терзиев му опонираха.

 

Донесоха ни, че като научил за участието ни в турнира, националът Джери Михайлов се заканил- ако се наложело, нарочно щели да загубят някой мач, та да се срещнат на всяка цена с нас и да ни дадат да се разберем. Иван Тодоров, и той се изсилил- не сме били никак страшни. Стигаха слуховете до нас- къде верни, къде измислени, стигаха и ни подлютяваха. Тренирахме само два дни, но като разюздани, като юрушки коне, държани до момента вързани.

Дяволът чу думите на Джери и дори без умишлена загуба ни срещна със София 1. Като ги погнахме, няма спиране. Водехме им с десетина точки, зрителите наставаха на крака, ръкопляскат ни. Обичаха ни. Накрая Сашо Шойлев, той ръководеше мача, се смили над момчетата, помогна им със свирката си, та загубиха с по-прилична разлика, мисля- със 7 точки.

 

Аз съм участвал и в друго кръстосване на шпагите между избраници и унижени и оскърбени. През 1958 година фаталната загуба от Израел ни прати девети на европейския шампионат в СССР. Гръм от ясно небе след труимфа на българите в Париж’51 и в Хелзинки’52. Освен евреите, озориха ни в Русия и унгарците. Още не съм забравил центъра им Шнайдер- як, борбен играч, както и крилото им Орфе, страшен техничар. Зор видяхме с тях, разиграваха ни като маймуни. Бързо бяхме навирили носове, пернаха ги. Втори шамар ни чакаше в България. От летището- на мач с отбор на ветераните. Подготвили срещата предварително, само ни чакаха да се върнем. Награбиха ни и бой, бой, до посиняване.

 

Сега си давам сметка, че подобни разправии се отразяваха отрезвително върху всекиго, облякъл фланелката с националния ни герб. Не допускаха старите да заспят върху лаврите си, не позволяваха на младите да кокетират със своята перспективност. Силните баскетболисти в страната не се брояха до дванайсет.

 

- Как се нарои това баскетболно племе, как се намножи? Лично ти по какъв начин се приобщи към него?

- Както мнозина от приятелите ми, и аз тръгнах от футбола. Тренирах в „Спартак”, при бай Ангел Зафиров. Той беше обущар на мъжете и същевременно обучаваше юношите на дружеството. Един ден се изкачвам по стълбите към канцеларията на стациона „Юнак” и обувките ми трак-трак-трак- вдигат шум. Насреща ми- Катя Сариева, запалена баскетболистка. Опъна врат нагоре към мене и пита. „Ти кой си?”

-Нали виждаш, футболист съм.

-Много си висок за футболист.

-Като съм висок, да не съм убил баща си!

-Не, ама по ще те бива в баскетбола.

-Нямам представа от него

-Ще имаш представа- отсича Катя Сариева, хваща ме под ръка и ме завежда при Петър Симанов.

-Виж го, колко е висок, съгласен е да играе баскетбол.

 

На Симанов, като види висок човек, лигите му потичаха. Мерак имаше да обучи силен център за отбора си. Не ме остави да обяснявам искам или не искам да играя баскетбол, моментално ме засили: „Подскочи”. Подскочих и чух. „Слабичко, но ще стане”.

Подхвана ме. Цяла зима ме дялкаше в коридора на малката сграда. Студ, отопление няма, аз съм облечен в анцуг, той зъзне в пардесюто си и не ме оставя. Подаване, поемане, пивотиране, стрелба... Караше ме да целя с топката линията, ограничаваща високия цокъл на стената, после рисуваше там баскети и: „Вкарвай!”

Запролети се и излязохме на черното сгуриено игрище до входа на „Юнак”. Към мене се присъедини и акранът ми Христо Цветков... Колко сме се смяли след години, когато за мене пишеше във вестниците „ветерана Мирчев”, а за Ицо „младия Цветков”.... Христо бе по-отскоклив, ръцете му дълги, хващаше око от пръв поглед. Дори съветвали треньора ни: „Симане, тоя го дръж, но онова дърво го махай!” Дървото естествено бях аз. Симанов отхвърлил съвета с думите. „Един ден ще целувате ръцете на това дърво отгоре и отдолу!”

 

Търпелив и работлив, той ме докара не само до титулярното място в „Спартак”, а и до националния отбор. И Ицо докара. От тренировките му можеше за отсъстваш само ако имаш температура над 39 градуса или си умрял. Не му досаждаше да те поправя стотици пъти при изпълнението на един детайл. Желаеше ли човек да стане играч и подхванеше ли го Петър Симанов- нямаше начин да не израсне. Много национали подготви. И мъже, и жени. Изобщо, аз съм си късметлия, попаднах в баскетбола по времето на велики треньори.

 

- Кой от тях ти подаде ръка след Симанов?

- Веселин Темков. Не съм срещал по-голям оригинал от него. Номерата му- безкрай. Чуй някои от тях...

 

Повика ме той в националния отбор веднага като се върна от олимпиадата в Хелзинки. И него съветвали да ме разкара, но наредят ли му нещо шефовете, Темков обикновено правеше обратното, не позволяваше началници да му се месят в работата. Заведе ме на шампионата в Москва- оня, черния шампионат, за който вече споменах. Посказа ми обаче по странен начин, че ме взема само като резервен играч. Да гледам, да се уча, и при сгода да поигравам. Домакините включваха в менюто ни всеки ден шоколад. Влезем ли в ресторанта, отдалеч се втренчвахме в блокчетата, наредени до чиниите ни. Отначало си похапнахме, но после съобразително ги пъхахме в джобовете си за подаръци на роднините в България, у нас шоколад трудно се намираше. Темков се разсърди, че не използваме блокчетата за подсилка и започна редовно да ги начупва на малки късчета. Оставяше ги ненатрошени само пред Димитър Попов, Веско Пенков и пред мене. Именно по този необикновен начин ни даваше да разберем, че сме дълбоки резерви и затова подсилка не ни е нужна. Свободни бяхме да употребим шоколада за каквото си щем.

 

При първия турнир за „Наградата на София” ни настаниха в хотел „Москва”, близо до Централната баня, към Халите. Събра ни Темков в стаята си за разбор и го завърши така: „Не ни остана време за загряване, ето защо освобождавам автобуса, а ние- бегом до Колодрума. Това ще ви е най-добрата загрявка.” Подчинихме се и... победихме. Не помня кого. Всъщност, тогава само руснаците се класираха пред нас.

Друг случай. Тренираме на Колодрума, сняг до кръста. Поиграли яко, нахълтваме в банята, събличаме се, ще се къпем. А Темков: „Не посягай към душовете, всички вън! Ще се борим голи в снега.” И се борим голи. И той наравно с нас. Изобщо, изискваше ли нещо, бързаше да даде пример.

 

Така бе и на лагера ни в Пампорово. Дъжд- потоп, Темков- неустрашим: „Обличайте анцузите, излизаме на разходка”. Отново пръв, води ни нагоре по стръмнината. Накара ни да се разделим по двойки, всеки да яхне другаря си и по средата на пътя да се сменим. Дъждът пердаши, ние, изпотени от зор, драпаме след водача си. Последствието- смях до припадък в хотела. Никаква настинка. Като деца се чувствахме. Най-тежката тренировка Темков превръщаше в игра. Ранобудник, щом сутрин се вдигне от леглото, грабваше акордеона, разтваряше вратите на стаите ни и ни будеше с музика.

 

В един летен ден ни отведе да гребем на езерото „Ариана”, до входа на Борисовата градина. Бе към четири-пет часа следобед, наоколо- тълпа. Лодките- малки, леки, черупки. Момчетата се качват в тях, аз стоя встрани. Темков не ме оставя мирен:

-Мирчев, ти няма ли да гребеш?

-В тази малка лодка ли?

-Как ще е малка, тя и двама ни ще побере!”

 

Да кажа, че той беше облечен в елегантен костюм от английски плат. Прескочи след мене в черупката, аз се размърдах, тя се обърна и докато се усетим- аз във водата до гърди, Темков- до шията. Очаквам да ме си скара, гледам го сконфузено, а той ме сочи с пръст и се кикоти. Себе си не вижда, над мене се надсмива. Оттогава му излезе прякорът Садко... Да продължавам ли с лакардиите.

 

- Щом ги помниш, продължавай.

- Замъкна ни и на бригада в Коняво, да берем череши. Доведе и жена си, тогава беше Анчето. Тегли й резолюцията, че е слаба шофьорка и не разрешаваше да кара колата сама. Тъкмо да си тръгваме, Ана наруши забраната их Темков кипна: „Вън!” Остави жена си накрая на селото и потеглихме към София без нея. Придумваме го да се върне и я вземе, той е непреклонен. Аргументът му: „Дисциплината ще спаси света. В моето семейство трябва да има дисциплина!” Едва когато престанахме да го навиваме, обърна колата назад. Дал бе урок на съпругата си за спасяването на света, можеше вече да прояви милост... И нея бе включил в играта.

 

Всъщност, вторите европейски медали за България мъжкият ни отбор спечели благодарение на Темков. След олимпиадата в Рим никой не искаше да се захване с нас, понатрупали бяхме годинки, смятаха ни за бита карта. Търсеше се „шаран”, който да захапе въдицата. Кой друг ще се улови, ако не вечният Дон Кихот. Събра той банкрутиралите олимпийци с думите: „Съдбата на българския баскетбол е във вашите ръце. Давам ви възможност да измиете петното, мислете му какво име ще оставите за поколенията!”

 

Изпитанието бе европейският шампион в Белград’61. Помня, че спях в една стая с Буби Панов и Минчо Димов, че тримата се почувствахме много поласкани, когато в късна доба Темков почика на вратата и ни вдигна от леглата с пръст пред устата си. „Ш-ш-шт, момчета, да знаете каква ракийка съм намерил. Ще почерпя само вас!” Отля ни по половин капачка, чукнахме се, и „Утре ще бием, нали. Лека нощ!”...В края на състезанията останахме леко разочаровани, защото научихме, че треньорът обиколил с ракийката всички стаи и на всички играчи внишавал самочувствието на единствени, неповторими. Лъжата обаче свърши работа.

 

Както свърши работа и това, че пред решителния мач за медалите направи набързо разбор и заби нанякъде, заръчвайки ни: „Вие не сте от вчера заедно. Знаете си играта, познавате и французите, на моя разбор можете изобщо да не обръщате внимание, направете си, ако искате, свой разбор. Само ще ви припомня, че съдбата на българския баскетбол е във вашите ръце...” Рече и изчезна. Видяхме го отново чак на мача. На този мач, в който заслужихме вторите си и последни медали от европейско първенство.

Страхувам се да не създам впечатление, че освен да оригиналничи, нищо друго не е вършил. По едно време той ръководеше и мъжкия, и женския национален отбор. И какви тренировки правеше! С жените- от десет до дванайсет часа вечерта, с нас- от дванайсет до два след полунощ. Обясняваше ни, че е заради часовите пояси. Предстояло ни да играем в държави, които се движели във времето след нас и нужно било да се пригаждаме. Съществено е, че при него и тежкото минаваше леко.

 

- Как гледаш на друг треньор, на Людмил Катерински? Питам те специално за него, защото пълзеше слух, че бил много талантлив и не съвсем работлив.

- Нашенецът и на Господ кусур ще намери. Не знам Катерински да си е донесъл креват на игрището и да е легнал да спи. Е, не бягаше заедно с нас на кросовете като Темков, но това нищо не доказва.

 

Катерински просто не си губеше времето, не губеше и нашето. Правеше разборите си върху цигарена кутия. Обмислил всичко, записал си няколко точки и ни казва най-важното. Това, което ще се задържи в главите ни. Без празни приказки, без усукване! Страхотен тактик! Запомнил съм как ни надхитри в един мач с ЦСКА. Наш треньор, на „Спартак”, бе Веселин Темков. На армейците- Катерински. Централен нападател на ЦСКА играеше Методи Томовски- Анто. Той много се страхуваше от чадъри и за да го ошашавим, Темков сформира петорката ни с три центъра- аз, Велко Велев и Георги Димитров /Сома/, и с два гарда- Васето Кунчев и Спас Рангелов. Катерински обаче предвидил хода на Темков и само го чакал, та да контрира. Никакъв Анто, срещу височината ни той хвърли петорка от живи моторчета- Тотев, Райков, Семов, Асенов и Кузов. Размазаха ни. Цяла нощ след мача седяхме на кортовете на „Спартак”, преигравахме злощастната среща, хиляди пъти се питахме как така се случи...

 

- Чувала съм за тебеширените тренировки, участвал ли си в тях?

- Да, Катерински ги измисли в периода на нормативите. Норматив за висок скок, норматив за спринт, за какво ли нямаше норматив. Сума ти национали изпокапаха при тях- Вили Коларов, Асен Джонджуров, Спас Рангелов... Все добри баскетболисти. Само на Виктор Радев простиха от федерацията. Страшен играч, най-трудният ми противник. Нахакан: „Щом нормативите определят баскетболиста, викайте Танчето на мое място!” Танчето- Стоян Славков, бе шампион по лекоатлетически многобой.

 

Катерински не ни проверяваше. Той ни учеше да скачаме по баскетболному, а не през летва. Натърквашще ринга с тебешир и като го атакуваме с пробив и отскок, трябваше да опираме ръцете си в него. Тебеширът оставяше белег- колкото по над китката ти е белегът, толкова по-високо си скочил. Правехме си състезания. Анто, който обикновено едва се отлепваше от пода, веднъж се обяви за тебеширения шампион. Теглил черта някъде подмишницата си и я показва. „Вижте бе, гледайте какво кенкуру е Антената”. Нямаше кой да му се хване, но смях става. Ставаше. Продължавахме да се надскачаме...Те това постигаше „мързеливият” Людмил Катерински.

Темков е вземал таймаут, на който ни казваше само: „Момчета, как ми стои папийонката?” Катерински е бивал и по-пестелив: „Играете като полуидиоти.” И двамата целяха едно и също при подобни трикове- с таймаута да прекъснат подем у противника, а не да ни поскажат какво да предприемем.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day