« Назад

Съкровищата на треньора: Петър Симанов

Добави в Svejo
05/09/2013 08:00
Съкровищата на треньора: Петър Симанов Петър Симанов- първоучител на огромен рояк елитни баскетболисти и баскетболистки (сн. Големите за баскетбола)

Роден през 1923г. в Нова Загора. Висок 173 сантиметра. Играе от 1937 до 1952г. – в „Спортист”, „Раковски”, „Раковски ФК”, „Спартак”. В националния отбро е от 1946 до 1952г. Международни мачове- около 25. Най-големите му успехи като състезател- второ място на Балкано- средноевропейските игри в Тирана, бронзов медал от балканиадата в Букурещ, играе на 5-ото европейско първенство, в което за втори път участват българи. Като треньор печели 4 републикански титли със „Спартак” /м/ и една с „ЖСК-Славия” /ж/, купата на НРБ /с двата пола/, злато от МВР-иадата в Алма Ата и София и сребро в Китай. Като треньор на „Галатасарай” става шампион и носител на националната купа на Турция. Образование- висше /ВИФ/. Професия- треньор.

 

Хване те за ръчичка и стъпка по стъпка- видиш се национал. Мравка, пчеличка, черноработник. Така го определят.

Питам Илия Мирчев, кой го е направил баскетболист.

- Петър Симанов.

Питам Атанас Голомеев кой го е направил баскетболист.

- Петър Симанов.

Питам Георги Младенов кой го е направил баскетболист.

- Петър Симанов.

Сочат все Симанов, а са звезди на три различни поколения, задържали се на небосклона по десетина и кусур години.

 

Ако прехвърлим въпроса към жените- същият резултат.

Майстор е на подробностите, без които няма игра. А това е трудоемка и досадна работа. Не е като да събереш научени състезатели и от тях да скроиш представителен отбор. Нито е по-маловажна, нито е по-важна, но е специфична и всикиму не се отдава. За нея той казва: „Най-последователно съм измъчвал момчетата и момичетата, в които доловя талант. Не мога да се оплача, чувствал съм, че са ми благодарни. А и какво означава „подробност”, нали от бримката зависи качеството на плетивото- дали то ще е гладко и красиво, или ще прилича на проскубата козина?”

Ако случайно го срещнеш на улицата и заговорите за баскетбол, отиде, та не се види. Това беше животът му. Беше! Никой не ме е изненадвал така, както сега ме сепна Петър Симанов. Уж дойде да възкресим баскетболни спомени, а две трети от разговора ни той посвети на... търговията. Ново време, нови страсти, нови гайлета. Вярвам, че ще успее и в новата си професия, защото е работлив, защото не подминава подробностите, защото е запалянко. Какво повече му трябва?

 

- Симане, преглеждам записките си и установявам, че играчите описват повече характера и поведението на хората около себе си, притесняват се изглежда да изтъкват собствената си персона. Налага се да ги ръчкам. Разчитам, че треньорите ще помогнат, ще допълнят спестеното от възпитаниците им. Какво би добавил ти за бай Илия. Той сподели, че без тебе и Буби Панов едва ли е щял да стане звезда...

- Какво да ти кажа, добродушен и прям човек е бай Илия. По природа си е интелигентен, макар че няма голямо образование. Остроумен, веселяк, общителен. Много упорит, много трудолюбив, много схватлив.

 

Първото ми впечатление от него бе- голямо флегматично момче, тежичко и неатлетично. Докато връстникът му Христо Цветков пипаше ринга със скок от място, Илия едва достигаше долния ръб на таблото. Представи си що усилия е положил, за да стане първият наш национал, атакуващ коша със забиване.

- Беше гениален консуматор на атаките, подготвени от предмостието. Другият ни голям център, Виктор Радев, обаче действаше и като плеймейкър...

- Ако не бе така стабилен и продуктивен под кошовете, бай Илия бе в състояние да поеме и плеймейкърската роля. Той просто не виждаше необходимост от това, щом веднага след като пипне топката, можеше да прониже с нея мрежичката. Прекалява се и с „консуматор”. Човекът не само ползваше външните играчи. Колко пъти ги и извеждал в позиция със скрити пасове не помниш ли? Има и друго. Да не му е било по-лесно на Мирчев да се пребори с бутането, ръгането, щипането, с което го малтретираха в огненото поле, отколкото да се отърве от топката, като я върне назад.

 

През шейсет и седма година ръководството на „Спартак” ни изпрати да наблюдаваме европейския шампионат в Хелзинки. Обещахме, че екскурзията няма да ни провали на нашето първенство. Затова използвахме и най-малката възможност да поддържаме спортата си форма.

Пътувахме с влак през Москва, гостувахме и на тамошния „Динамо”. Хората ни предоставиха базата си и всеки ден ни отвеждаха с автобус до залата. Така тренирахме, както бихме се подготвяли за републиканското първенство, ако сме си у нас. Че и по-усърдно. Не се изоставихме и в Хелзинки. Сутрин- тренировка, след обед- на мачове. По едно време заваля силен дъжд и макар че се упражнявахме на открита площадка, не прекъснахме заниманията си.

Та и тогава бай Илия се оказа челик. Преди още да тръгнем на път, някой го бе ръгнал жестоко в ребрата, не можеше да диша, едната част от гърдите му- моравосиня. Във влака го повдигахме, за да става от леглото, помагахме му да се облече, водехме го до тоалетната. Въпреки това- включваше се в тренировките. Аз даже на гарата в Букурещ изкарах момчетата да бягат по перона. Мирчев и там не се предаде. Смъквахме го от вагона и той, куцук-куцук, раздвижва се, не стои безучастен, не се отпуска. Как да не го уважаваш, как да не го обичаш.

 

- Ще ти прочета нещо, което друг твой изключителен ученик е написал за тебе преди двайсетина години:

„От юношите, с които Симанов се занимаваше в националния отбор, излязоха две поколения добри баскетболисти. Той ме научи на „А” и „Б” в играта. Научи ме така, че сам да продължа- „В”, „Г”... Щях да кажа, че ни респектираше с поведението си, но това не е най-точната дума. Респектираше ни по-късно Димитър Митев. Симанов ни вадеше душата с памук. Знаехме, че ако се скара с някого от нас, после цяла нощ не спи. За да спи, слушахме го. Бяхме дисциплинирани- освен заради човешкото му добродушие, още и затова, че беше чудесен учител. Струва ми се, ме сега са малцина тъкмо учителите като него, които търпеливо подхващат ръката ни и заедно с тебе теглят ченгелчетата, докато се отпуснеш и сам продължиш. Сега всеки очаква от баскетболиста краснопис, без да изстрана с него „ченгелчето”...

 

Симанов избърсва очите си и чак тогава се включва:

- Атанас Голомеев, нали? Той е чудо в нашия спорт. Нормалното е от клубен отбор да те вземат в националния, Атанас потегли по обратния път- от националния обор към дружествения.

 

Петър Шишков тренираше юношите на „Спартак”. Казах му: „Пешоне, при мене има играч-чудо, вземи го, използвай го на републиканското, той ще ти бъде сензацията.” Така именно от националния отбор Голомеев отиде да играе за пръв път на държавно първенство. С него и с двамата братя Ковачеви „Спартак” спечели титлата, а вестниците писаха, че сред джуджетата се появил неизвестен Голиат. Запалянковците пък го кръстиха Змея.

 

- Според мене, ако Голомеев се бе родил по-късно, ако бе попаднал в баскетбола в по-ново време, можеше да бъде българската звезда в американската професионална лига. Съгласен ли си?

- Напълно. Когато той се наложи, когато стана големият Звей, и за него се пусна приказка, че усърдието му в подготовката не съответствало на заложбите му. Подбудата за подобни одумки е нашенският максимализъм. Искаше се от Атанас Голомеев да вдигне на гърба си целия национален отбор и да го стовари на европейския връх. Истината е, че момчето бе невероятно усърдно, системата обаче му слагаше спирачки. По възнаграждение талантите у нас биваха приравнявани със сивата маса и Наско не виждаше смисъл да се насилва прекомерно. Достатъчно му бе да си доставя удоволствие с играта. Дори и да не е разсъждавал точно така, подсъзнателно се е ръководел от законите на системата.

- Намираш ли нещо общо между Мирчев, Голомеев и Георги Младенов- третото съкровище, което ти изрови и шлифова за българския баскетбол. Първите двама бяха централни нападатели, Гошо играе гард, крило...

- И тримата си носеха дарбата в малкия джоб. И тримата бяха изцяло запленени от играта и ако баскетболът бе религия, те щяха да са кръстоносците й. Що се отнася специално до Георги, той съчетава самочувствието и артистичността на Голомеев и къртовщината на бай Илия.

- За разлика от предшествениците си обаче Младенов не дойде при тебе случайно. Стар баскетболист, баща му даваше мило и драго да се дореализира чрез сина си. Водени от същата амбиция, много родители погубват професионално децата си, но Младенов- старши видя съня си наяве. Ти беше човекът, който му помогна. Как стана това?

- Даскала не принуди момчето да играе, а го запали. Привлече го към подготвителната група в училището, където преподаваше физическо възпитание. То се намираше в района на нашето дружество и наминавах да помагам. Виждаше се, че малкият е спортистче по рождение, скачаше от радост като го повикаме за допълнителни упражнения. Помня, че му се удаваше лесно стрелбата отдалеч и се хвърляше да шутира от 6-7-8 метра с една ръка и с отскок. Съветвах го: „От по-голямо разстояние опитай с две ръце от място.” Има здрави, силни ръце и затова настоявах да ги използва пълноценно. Методично, настойчиво, всеки ден идваше в салона за извънредни тренировки. Следваше усърдно съветите ни- на баща си и моите. В междучасие се впускаше в игрички със съучениците си. Боледуваше на тема баскетбол.

 

Още докато се обучаваше в подготвителната група го включих в пионерския отбор на „Спарта” и игра в зонален турнир за републиканско първенство. Баща му се страхуваше да не го проваля, като го лансирам бързо. Възразявах му. „Детето си го бива, може да стане играч- нека става.” Във въпросния турнир Гошо игра малко, но добре. За мене беше най-важно да налапа състезателната стръв. Тя е, която подтиква децата да се усъвършенстват. След години, когато Георги Младенов се наложи като Номер 1 в България, подмятал съм на Даскала: „Ще го проваля, а?”

 

Оттеглих се от подрастващите, прехвърлих се да работя с мъжете, Младенов- старши пак ме потърси и се оплаква: „Бездействат, бе, бездействат!” Нали е педагог, знае „ползата” от леката тренировка, опасява се, че синът му ще затъпче на едно място. Не беше редно да се меся, затова дадох такъв акъл на бащата- щом липсва контрол, нека момчето да използва немарата в отбора и да усъвършенства сам това, на което съм го учил в индивидуалните ни тренировки. Да си създава сам положения и да ги оползотворява, да показва техника, да преодолява персонално пазача си, да го пробива и при всеки удобен случай да стреля отдалеч. С една дума- да се налага. Така ще порасне и самочувствието му. Вероятно Даскала се е вслушал в препоръката ми, сподели, че е говорил с Георги. Вярвам, че е било така, защото юношата не прекъсна развитието си и почти винаги смогваше да покаже максималното, за което е подготвен- дори когато отборът му оплиташе конците и колективната игра се запичаше.

 

Приспособителната му възможност пролича след години, когато животът отново ни събра- в мъжкия отбор на „сините”. Без затруднение той се включи във взаимодействие с баскетболни гросмайстори като Голомеев, Атанас Колев, Шарков... Притежаваше вече и навици, и самочувствие да мели вода с големите.

Баща му изигра роля и в друго отношение. Бях свидетел, когато му фрасна два шамара, защото го заловил с фас. Често му го припоням. Навреме го откъсна и от компанията на баскетболисти- симпатяги, талантливи и добряци, но поизпуснати момчета. Покрай уискито и цигарите те проиграваха хубавия си шанс и Даскала бързо съзря опасността. Така, когато се провикваше „Браво” от трибуната и се наслаждаваше от играта на чедото си, така можеше и да вдигне ръка.

 

- Мирчев, Голомеев и Младенов са перлите в треньорската ти корона, отрупана с още безброй скъпоценности. Ако можеха да се строят едновременно всичките ти възпитаници, играли в елитните групи на страната и в националните ни отбори, пистата на стадион „Васил Левски” няма да им стигне. Обучаваше деца, юноши, девойки, мъже, жени. Обстоятелствата ли те направиха баскетболна пчеличка, или отвътре нещо те подтикваше?

- И обстоятелствата, и нагласата ми. Да вземем „Спартак”. Така се случи, нямаше треньори и се оказах неусетно играещ треньор на мъжете, треньор на жените, юношите и девойките. Дойде за няколко месеца Христо Хайтов, арестуваха го и се наложи да продължа аз. Шефа също работи с мъжете месец-два, но напусна. Пак- аз. Подхванах и юношите, защото виждах, че застаряваме и не дойде ли нещо младо, ще увиснем. Веднага след като спечелиха републиканската титла за своята възраст, момчетата нахлуха в мъжкия отбор. Завоюваха купата на НРБ. Наложиха се с играта си Кунчев, Камбуров, Семерджиев, Велев /Велята/, Димитров /Сома/.

- Ти в „Локомотив” тъчеше на всички станове. Помня, че и с подготвителни групи се беше захванал...

- Не са ме принуждавали. За да действа плавно кръвообращението в отборите, тласъкът трябваше да дойде от най-малките... С всичките си отбори гонех първите места в държавата.

- Определяха те като треньор за подробностите в баскетбола...

- Не си спомням мой играч да е пискал, че обръщам голямо внимание на детайлите. Дори си мисля, че им е било интересно на баскетболистите. Може би само Весето Илова... Не, и тя не протестираше, просто идвали са моменти, в които бе на прага да се предаде. Опитва, опитва нещо, капва от опитване и като чуе „Още!”, през сълзи отвръща „Не!Не!” Аз след нея: „Да!Да!” Примъквам столче, седна и: „Продължавай!”. Плаче и продължава. Докато направи това, което съм й показал. Мъчил съм по същия начин и Ерма Попова. С две тухли в ръцете й съм я упряжнявал в телодържане, защото правеше гърбица. Адски упорито е това момиче. Всичко, което можеше, правеше го и на мачовете. Не е предавала треньор, не е подвеждала отбор. Да не мислиш, че бай Илия не съм измъчвал. Как ли пък не! Най-последователно съм измъчвал момчетата и момичетата, у които доловя дарба. Не мога да се оплача, чувствал съм, че са ми благодарни. А и какво означава „подробност”, нали от бримките зависи качеството на плетивото- дали ще е гладко и красиво, или ще прилича на проскубана козина.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day