« Назад

Владимиров: В баскетболния живот по онова време имаше повече душа (част втора)

Добави в Svejo
08/07/2013 09:56
Владимиров: В баскетболния живот по онова време имаше повече душа (част втора) Иван Владимиров (сн. Големите за баскетбола)

- Стигнахме най-сетне до френската епопея. Знаеш много добре защо я наричам така. В продължение на четирийсет и кусур години след Париж’51 само два пъти националният ни отбор е надхвърлил тогавашния си успех, нали?

- Така е, но как се преразказват мачове след половин век? Паметта задържа по-дълбоко подробностите около тях. Добре, че Косьо ме подсеща за срещата ни с гърците, за Матео. В първия шампионатен ден ние почивахме и имахме възможност да наблюдаваме двубоя Португалия- Гърция. В него Матео отбеляза 30 точки, ако не и повече. Естествено, възникна въпросът кой от нас да го пази. Ръководната тройка Тотев- Шишков- Семов реши и ми го „връчи”: „Твоя работа е как ще го пазиш, опичай си акъла”. Навих се и гръцката „пушка” вкара... един кош и два наказателни удара. Това е.

 

Интересно, не съм забравил името на съдията, който ни закопа в мача с Франция и попречи да вземем медали. Руснак бе, Костин се казваше. Вместо да свири фаул на французина, който изблъска в аут Владо Славов, той наказа потърпевшия.

 

- Подмяташ за подробностите около състезанията, вероятно имаш на ум някоя от тях. Да не е за Марсел? Чано, и на него вечна му памет, го имитираше: „Господин Владимиров, Вие бяхте сюрту (над всичко)...”

- Да...да...да... Тая работа се разигра след церемонията по закриването на шампионата. Водачът Ангел Васев отиде в посолството и ти отпусна юздите: „Сядайте, яжте, пийте, заслуихте си го!” Заехме масата си в ресторанта на хотел „Бушоман”, при келнера Марсел, който ни обожаваше. Та сервира ни той и се обръща към мене наистина с думите: „Господин Владимиров, вие бяхте сюрту, ето ви ключа за мазето, изнесете си оттам каквото вино искате и сами водете сметката. На вашия отбор имам пълно доверие.” Влизаме в мазето и какво мислиш. На рафтовете бяха подредени стотици бутилки с надписи по етикетите- хиляда осемстотин и еди-коя си година... хиляда осемстотин и еди-коя си... Стари, отлежали маркови вина. От всяка „хиляда осемстотин...” качихме на масата си по две бутилки, стана банкет не, ами чудо. Накрая Марсел ни повери и ключовете за самия ресторант- да сме го затворели, след като приключим пируването. Така ни вярваше, така се радваше французинът на нашия успех.

 

- Някой ми бе казал, че ти си се върнал от Париж с пълен куфар вратовръзки.

- И не те е излъгал. Не бяха за търговия тези вратовръзки, а подаръци за приятели и почитатели. Много приятели имахме ние, много.

- И през олимпийските игри в Хелзинки ли ще препускаме както из Париж. Няма ли да разкажеш нещо повечко за мача ни с Чили, писателят Павел Вежинов и Косьо Тотев те сочат като героя на тази среща.

- Кълна ти се, детайлите и от този мач ми се губят. Нали знаеш, годините минават, бръчки по челото, бавно бий сърцето... Колкото до Павел Вежинов, той си беше безкомпромисен славист, допускам белите кръвни телца да са повлияли за оценката му. Това, което се сещам е, че не започнах въпросната среща с чилийците, играта тръгна неприятно и чух Темков- Иване, влизай! Като пожарна команда. Изругах високо и се стъписах от ругатнята си... Като завършим, ще има дране- помислих си. Но понеже ругатнята подейства стряскащо на отбора и победихме, размина ми си.

 

Сега ми се мярка още една подробност, но от същия мач ли беше... Към края водехме с 1 точка и Темков нареди отвън: „Няма да се стреля, задържате топката!” Гената Рашков обаче шутира, топката отскочи от таблото някъде към аута и аз, който бях под коша, плонжирах, паднах върху нея, похлупих я и пет-шест секунди, докато съдиите дадат последния си сигнал, не я пуснах. Май че за този момент писа Вежинов. Подари ми книга с автограф и ще се скъсам от яд, че я дадох на някого да я чете, той не ми я върна и се затри скъп спомен.

 

- Аз обаче не съм затрила друг писмен спомен от времето, когато Иван Владимиров вече не играеше, а беше треньор на славистите. Документът е датиран- 24 май 1966 година. Отнася се за популярния международен турнир за „Наградата на София”. Извадката, която ще ти прочета е от в. „Народен спорт”:

 

„Съставът, който се строи на игрището в зала „Универсиада” след последния гонг, беше: Илия Мирчев, Любомир Панов, Атанас Пейчински, Георги Кънев и Георги Панов. Треньори- Иван Владимиров и Иван Терзиев. Заедно с по-младите си съотборници тези мъже спечелиха славата за отбора на София 2. Средната възраст на петимата е 32 години. Вечерта се състоя другарска среща... Още малко, още, още... Купата е пълна със шампанско. Купата на София. Кой ще отпива пръв? Естествено, треньорите.

Иван Владимиров, сам играч, когато първият български отбор стартира в традиционния турнир, става, вдига купата над главата си с две ръце и като на тържествен обред я поднася към отсрещната маса. С жест я подава на... Веселин Темков. В присъствието на този човек, Владимиров- днешният учител, не иска да забрави, че е бил ученик.

Темков отпива. Един ентусиаст от рождените дни на нашия голям баскетбол, един човек, когото сме запомнили с акордеон или мрежа с топки в ръцете. И с безброй хрумвания в главата. „Наздраве, татко Темков”!

И - вкусва от шампанското Иван Владимиров.

Снощи той ми рече (б.м.- на автора на репортажа): „Ще пусна тия петимата, да им викне веднъж публиката, да ги погне по игрището, та да видим няма ли да ги хване старата краста. Зрителите ги обичат, но и не обичат зрителите.

Купата е у Терзиев, пак Иван...

У Буби Панов...

У Гецата Панов...

У Гецата Кънев...

Кой остана? – Маргарита, жената на треньора Терзиев, заслужила майсторка на спорта по волейбол. И тя е от вашето поколение.

Пей, Марго, по-скоро изпей нашата!

„Само бръчки по челата...”

Пей, Марго! Пей за тия, които успяха да влеят от спортната си кръв и във вените на по-младите, с които играха на турнира.

Пей, Марго, за бръчките, но не смей да дълбаеш в сърцата.”

 

- Е, това и аз го помня. Статията се казваше „Пей, Марго!”, а състава за „Наградата’66” мога да ти продиктувам целия без да си помагам със справки. Слушай: Георги Кънев, Илия Мирчев, Наско Пейчински, Любомир Панов, Борето Денчев, Борето Колев, Борето Кръстев, Климент Каменаров, Рашко Златев, Георги Панов, Ивайло Киров и Любомир Попов.

 

Йордан Зафиров беше човекът, който дойде при мене и предложи да сформирам този втори български отбор под названието София 2. Той беше шеф на градската секция по баскетбол, организатор на турнира за „Наградата”. Аз от своя страна приобщих за мой помощник Чомпето- Иван Терзиев. Събрахме бивши национали, кръстихме ги „унижените и оскърбените”. А тъй като в състезанията играеше и София 1 (всъщност представителният отбор на страната), възстановена бе в нов вариант отколешната надпревара между „бели” и „червени”.

Подготовката ни- два дни. Не броя първата тренировка, тя се състоя на маса във верния „Севастопол”, при незаменимия келнер славист Цаки. Срещу паролата „Само Славия!” Цаки можеше да държи отворен за нас ресторанта и до сутринта.

С хъс и с акъл, с опит, натрупан в стотици мачове по европейските и световните терени, „старците” натръшкаха отбор след отбор, спечелиха „Наградата на София”. Играха и по-младите, и ветераните, но в последните минути на всяка среща задължително пусках тежката артилерия- да обере овациите на публиката, нещо като почетна обиколка.

 

- Тази година, малко преди да почине, говорих с Чомпето по телефона. Той си спомни, че преди мача със София 1 ръководител от федерацията му препоръчал дубльорите да се предадат на титулярите- национали. Терзиев го пресякъл: „Ела ти да кажеш на бай Илия, или на Наско Пейчински, или на когото и да е от старите, да му кажеш да загуби нарочно!”

-Така е, те за едната чест се съгласиха да играят, как се посяга на нея? Големи спортисти бяха, доказаха го и с лебедовата си песен.

- Струва ми се, че в баскетболния живот по онова време имаше повече душа. Страстни запалянковци бяха не само зрителите, а и самите състезатели, треньорите, деятелите. Минава ми тази мисъл през ума по повод отговора на Чомпето и от твоето допълнение за честта...

- Ще те подкрепя с един хубав пример за деятел- полковник Павел Димов, шефа на Строителните войски, председател бе на „Славия”.

 

Прочутото славистко сборище бе площадката на Петте кьошета, близо до Първата девическа гимназия. Там тренираха мъжете и жените, Попето Ивановски обучаваше рой дечица. Свободен ли е, полковник Димов наминаваше почти всеки ден. Шегуваше се, че ще пренесат бюрото му на игрището.

На едно републиканско първенство победихме „Спартак” и вече бяхме запразнували шампионството си, когато от федерацията ни съобщиха, че имало контестация и мачът ще се преиграва. В „Дивите петли” ни намериха, там ни предадоха „благата вест”.

 

В 17 часа на следващия ден се озовахме пред стадион „Васил Левски”. Виж, ти, запомнил си точно часа! Начело с полковника Вратите на стадиона- затворени. Не знам кой решил да играем без публика. Павел Димов позеленя. Намери представител на федерацията и му постави ултиматум- ако вратите не се отключат за свободен достъп за запалянковците, „Славия” няма да започне мача. „Ако искате- рече той, - бройте колко хора ще се съберат по трибуните и пратете сметката в Трудова повинност. Ще си получите парите за билетите. А към мене се обърна с думите: „Вие за мене сте вече шампиони. Тоя мач е само да докажете, че сте големи шампиони. Ти си единственият офицер в отбора, заповядвам ти- играйте! Ако не играете, ще ви арестувам”. Не бях чувал до тоя момент Павел Димов да псува, сега тегли една безадресна и мачът започна. Победихме с 26 точки. И петорката ни ще ти кажа- Кирил Хайтов, Димитър Попов, Арто Арабаджиян, Димитър Войнов и аз. Знаеш, че Митко Войнов е брат на Ваня Войнова, най-известната българска баскетболистка, а пък Арто впоследствие се прослави като елитен международен съдия, ръководи олимпийски финал през 1972 година.

 

- Да допълниш и за треньорите?

- Казах, и те бяха запалянковци. Професионалисти- запалянковци. Според Кирил Хайтов само ако спортистите играят за треньора си ще означава, че той си е свършил добре работата. Това показва, че е включвал в трениравката освен механика и тактика, още и чувство. Темкиша... Баскетболът си остана за него една непрекъсната емоция. Кой друг? Катерински. И той беше от онези теркове, за които играчите се хвърляха да побеждават. А и носеше таланта си под мишница. С целия му авторитет, приемахме си го за приятел.

- И тебе те помня като треньор на „Славия”. Видях как веднъж събрече костюма си и влезе на игрището да подсили отбора си...

- Ха-ха-ха! В мач с ЦСКА се случи това. Армейците ни водеха, двамата ни центрове Крум Ташев и Петър Николов направиха по четири фаула, хванаха ме дяволите, взех от едного фланелката, от другиго гуменките, забравих ишиаса и влязох да играя. Краста!

 

Хубава беше тази краста, Дълги.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day