« Назад

Иван Владимиров: И избори можехме да спечелим! (част първа)

Добави в Svejo
25/06/2013 22:10
Иван Владимиров: И избори можехме да спечелим! (част първа) Иван Владимиров (сн. Големите за баскетбола) Спортен парад в началото на петдесетте години- Владимиров, знаменосец на "белите", асистиран от Дора Василева (вляво) и Ваня Войнова.

Играе баскетбол от 1943 до 1959г.- в „Панайот Хитов”, в „Славия”, в националния отбор е от 1948 до 1957г. Участва в над 150 международни мача. Републикански шампион е с „белите” през 1952 и 1953г. Най-големи международни успехи- четвърто място на европейския шампионат в Париж (1951г.), седмо място на олимпийските игри в Хелзинки през 1952г., сребърен медал от световния младежки фестивал в Берлин. Образование- висше. Професия- треньор.

 

Това е играч, който може да е номер едно за отбора си дори в мач, при който не се е отлепил от резервната скамейка. Ентусиазмът му просто сриваше ограничителната линия на полесражението.

И той е от първоходците на българския баскетболен бум, с главна роля в знаменития Париж’51, в олимпийския Хелзинки’52. Особено в Париж. Тогава тримата от „Славия”- Владимиров, Славов и Попов, обобщени като Дългите, промениха цялостния облик на националния ни отбор, в прекия и в преносния смисъл на думата вдигнаха равнището му под кошовете.

 

От тримата само Иван Владимиров остана с доживотното Дългия. Защо? Господ знае. Най-вероятно е заради всеобщата симпатия, която предизвикваше. Зрителите обичат да прякоросват любимците си.

Вкарваше баскети, участваше в заслони, в комбинации, но стихия му бе защитата, борбата под ринга. Притежаваше и умението, и вдъхновението да прикрива с гърди амбразурата. Казват, че победата тръгва от отбраната, а отбраната- от ентусиазма. По-добро доказателство за това твърдение от Иван Владимиров няма.

 

Верен другар и сладкогласен певец, той лидерстваше и в бохемската баскетболна атмосфера на своето време. При завръщане от чужбина митничарят попита веднъж мой колега какво носи в куфара си, а оня отвърна: „Десет тапи от шампанско!” В аналогичен случай Дългия с чиста съвест би оповестил: „Петдесет вратовръзки за приятелите!” И щеше да е вярно.

 

- Колегата ми Станчо Станчев, вечна му памет твърдеше, че ако славистите и пушачите се обединят, ще спечелят избори за Народното събрание. Няма да се скарат, дори да се посдърпат, бързо ще се сдобрят на маса. Поне така беше някога. Съгласен ли си със Станчо?

- Има си хас да не съм съгласен. С голямо болшинство бихме спечелили всякакви избори, и за Велико народно събрание...

- Ти кога и как попадна в „бялата лавина”?

- Славист съм си още преди да се пренесем в София през 1937г. Живеехме в Горна Джумая, „белите” имаха там маса привърженици.

- В Горна Джумая ли научи баскетбола?

- Не, по-късно, в младежкия летен лагер „Чайка”. Почивахме на палатки, до тях се издигаше военна станция. Някой бе утъпкал площадка и побил два стълба с рингове. Излизахме на нея да похвърляме както можем. Един от военните ни видя и ни показа как да си подаваме, как да пазим, как да шутираме правилно. Познах го- Станко Петров, известен състезател, национал. Гледал го бях на мач на „АС-23” срещу гостуващ чуждестранен отбор, когато заради шумна неразбория съдията Христо Хайтов прекрати играта преждевременно. Та Станко е първият ми учител. Набит, як, пъргавелек, подвизаваше се на поста гард. Отворен и дружелюбен човек. В армията стигна до генералски чин.

- А в отбора на „Славия” как се озова?

- Иван Терзиев, Чомпето, впоследствие спортен журналист, ме извика в „Панайот Хитов”. Сформирахме хубаво отборче. Тошко Цонев, д-р Методи Иванов, братята Иван и Нейчо Ивановски, Карло Шмараев... Прескачахме огради, завземахме игрища, събирахме се край един кош, монтиран върху стената на пострадала от бомбандировките сграда.

 

Сетне „Хитов” стана секция на „Славия”, където играеше Димитър Попов, големия Чано. Взехме Владо Славов, състезател на „Юнак”, направо от кафенето, блъскаше там карти. Стегнахме железен колектив. Все мъжки момчета. За нас нямаше силни и слаби противници. Бой, докато можем! Тренираше ни Дантето, завършил Робърт колеж. Избяга той през Чехословакия в Перу, след години Митев го срещнал там.

Всъщност, точно Димитър Митев замени Дантето, през четирийсет и девета година ние с Чано му предложихме да поеме тима на „Славия”. Тогава се класирахме четвърти в България. Знам, че паднахме от търновци, сред тях видях за първи път Спас Венков.

Сещам се как две-три години по-късно, след европейския шампионат в Париж, националният отбор бе поканен да играе в голям турнир в Плевен, а се събрахме едва пет-шест души. Срещнахме случайно на гарата Спас, взехме го с нас, направихме го на бърза ръка национал... И той се запиля по широкия свят. Отиде във Виена, прочу се като най-добрия изпълнител на във Вагнерови опери, още живее в Австрия.

 

- В началото на петдесетте години Владо Савов, големия Чано и ти вършеехте под кошовете, от вас противниците ви топката не смогваха да пипнат. И в „Славия” така, и в националния така. Наричаха ви Дългите. Колко, впрочем, си висок?

- Нали го уточнихме за визитката ми- 189см. Защо на мене лепнаха Дългия, не мога да разбера. По мое време имаше поне десет души по-високи. Да изброявам ли: ами Петър Шишков, Методи Томовски, Антон Кузов, Крум Ташев, Илия Мирчев, Христо Цветков, Петър Николов...

- Обяснението е, че си се набивал на очи.

- Може, макар че не съм го искал. Над всичко поставяхме колектива.  Не само аз, и другите. Ентусиазмът и колективното чувство у един отбор проличава най-вече в отбраната, а ти знаеш яростната ни защита.

- Илия Мирчев, който продължи традицията за българското надмощия под коша, казва, че от Иван Владимиров се е научил да гардира топката. А тебе кой те оформи като Цербер под ринговете?

- Вероятно Кирил Хайтов. Той много обичаше да показва. Дори след като станахме национали, ужким европейски звезди, в „Славия” нямахме тренировки без упражнения за ловене и подаване на топката, за елементарните отбранителни прийоми. И личната навивка влияеше силно. Знаеш ли как протичаха разговорите ни като се съберем след мач? Откъде да знаеш...

 

Пита ме Владо...

- Ти кого пази?

Отвърна примерно.

- Тотев.

- Колко коша ни е вкарал той?

- Еди-колко си.

- Ти колко вкара?

- Еди-колко си.

 

Веднага, на място, теглим чертата- колко е вкарал моят човек, колко съм вкарал аз, и от това следва оценката как съм играл. Никой не ни е съветвал да водим подобно счетоводство, въведохме си го сами, играчите. Караници около сборуването имаше, но сръдни- никога. Днес аз не помня мача, в който съм се проявил най-добре в нападение, обаче съм сигурен като едно и едно- две, че като бихме ЦДНА с 26 точки, пазех Косьо Тотев, страшилището Тотев. Било е преди 43 години. Тогава май откриха залата „Сливница” и ние влязохме да играем първи в нея. Там тренирахме и за шампионата в Париж...

 

- Пред мен се мержелеят само мигове от споменатия мач на „Славия” с армейците. Аз обаче, като зрителка, се впечатлих тогава от Светослав Зелков, безброй кошове наниза откъм центъра на терена.

- О-о-о, Джафера. Не знам чула ли си, на него му отрязали двата крака... Той дойде от Търново, а след „Славия” игра в Перник, в Сливен... Никакъв защитник не беше, но му прощавахме, единствено на него прощавахме, че не се натяга в отбрана. Приемахме обяснението му: „Колкото и точки да събере моят човек, аз ще вкарам повече от него.” Прав бе, стреляше от халките и топката издънваше обръча. Като човек- бохем, душа широка. Точно на негово място през 1948-49г. Веселин Темков ме пусна да играя срещу чехите. В приятелски мач. Бащата на Джафера почина и той отиде на погребението му, затова се наложи да бъде заменен.

- Освен на защитници, носеше и славата ви на певци. Участвала съм в сбирките ви след мачове в стайчето на Брат Сашо, управителя на зала „Сливница”. Ти, Владо, Чано, Чомпето, Митев...

- Хубаво беше, а! И винце си купувахме, и мезенце... Пък като подхванем тихичко „Кокошка изпечена”... Къде ли не сме пели, кога ли не сме си тананикали... на игрището след тренировка, като се изпращаме вечер до десет, та и до два-три часа след полунощ, като си пием редовната бозичка... Възрожденски песни, македонски, шлагери- според настроението.

 

Интересна работа, въпросния Брат Сашо и Георги Стоянов (тогава заместник-главен редактор на „Народен спорт”) бяха от „Ботев”, а все край нас се въртяха. Изглежда старите ботевци носега в кръвта си славистка примес. И не ни обичаха, и ние ги тачехме. От онова време знам например сегашния председател на спортната комисия в Народното събрание д-р Рашко Рашков.

 

- Даваш ли си сметка, какво точно те наложи в ядрото на националния отбор?

- Сега си я давам. Бях в играта злобар. Да ми вкараш кош без да съм хвърлил максимум усилия да го осуетя- абсурд. Слависткият ми хъс е допаднал на Темков и той ни издърпа нагоре вкупом- мене, Владо и Чано. Използва, че сме барутлии... Изглежда сме му били симпатични. Помня приятелски мач с поляците, пак на Колодрума в София. Не знам започнахме ли или ни смениха, но седим ние тримата на скамейката и се косим, че поляците ни нагъват. А публиката реве: „Дъл-ги-те. Дъл-ги-те”. Темков стана, обърна се към зрителите „Добре влизайте”. И това ако не е навивка, здраве му каже.

- Как изглеждат през твоите очи двете паметни състезания- европейското първенство в Париж и олимпийските игри в Хелзинки? Вероятно ще допълниш разказа на тогавашния ви капитан Константин Тотев.

- Връщам ли се към онези времена, аз все за Веселин Темков се сещам. Ще ти опиша с пример как той ни въздействаше да се влагаме в играта без остатък. Нямаше и година преди парижкия шампионат, когато направихме приятелски мач с унгарците. Тях не бяхме побеждавали цели 36 години, така поне писаха във вестниците. Срещата- в неделя сутринта. В събота треньорът ни пусна по домовете да се видим с близките си, а вечерта в девет часа ни искаше в хотел „Севастопол”, там беше лагерът ни. Ние- тримата „Дълги” плюс Тонко Райков, се почерпихме, заплеснахме се и закъсняхме с прибирането. Надумахме се да се качим по стаите си по чорапи, та да не усетят кога се връщаме.

Темков обаче стои долу и ни чака. Издебна ни, няма шаване, глътнахме си езиците. Той- внимателен, сякаш нищо не е станало. Оставил човек от кухнята да ни притопля вечерята, покани ни в ресторанта, сервираха ни и поръча... две бутилки бяло вино. Пийнахме си, макар че виното трудно минаваше през гърлата ни. Гузни, уплашени, настройвахме се за конското. А Темков продължава да се преструва на ни чул, ни видял. Накрая изкомандва: „Сега- горе! Вземете по един душ, наспете се, пък утре сутринта ще видим кой ще играе”. Рано в неделя, още в хотела, той уточни тактиката ни, но не определи кои ще започнат мача. Едва на колодрума се приближи до мен и нареди: „Загрявай, добре загрявай, започваш.” Нужно ли е да допълвам, че и това бе смела крачка към „Пале се спор”?

 

Косьо е разказал всичко за срамното отнемане на паспорта на Темков, за връщането ни от летището и решението ни да играем, дори без треньор, в Париж. Мога само да допълня, че на вечерната тренировка след произшествието отидохме пеша до зала „Сливница” и се прибрахме след полунощ. Каква ли вътрешна сила ще да е притежавал този човек, за да не вдигне ръце „Аз бях до тук, от мене повече не искайте”? До към един часа стоя в салона и ни тренира. Срещнах го в началото на деветдесетте години, преди да замине за Америка. Все същият особняк, със сноп фотоапарати през рамото бе, само че си пуснал брада.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day