« Назад

Константин Тотев: Неизвестните балканци изумиха Париж (част втора)

Добави в Svejo
02/06/2013 12:55
Константин Тотев: Неизвестните балканци изумиха Париж (част втора) Москва, 1954 г. (сн. Големите за баскетбола)

Вечерта направихме страхотна тренировка. На следващия ден по обяд, преди отново да напуснем хотела, Веселин Темков ми връчи акордеона си.

-Косьо, поверявам ти го! Той ще ви помага в трудни моменти, нека да обединява отбора за победи, можеш да свириш, използвай го.

Вместо с треньора, отлетяхме за Париж с неговия акордеон.

 

- Като уговаряхме сегашната си среща с тебе, обеща любопитна история от самото ви пътуване към Франция. Какво толкова интересно в един кратък полет?

- Нямах предвид самия полет, а престоя ни във Виена, там имахме междинно кацане. Посрещнаха ни хората от нашето посолство в Австрия, разменихме си дежурни любезности, последвани моментално от кисели физиономии: „С тези паспорти не можете да пътувате, стойте тука и чакайте”. Какво да сторим, тръгнало ни бе на чакане. Бяхме май първата българска група, пусната в чужбина с индивидуални паспорти, а не с колективни- каквато беше практиката. Това именно смутило чиновниците.

 

Чакахме, недочакахме и ни отведоха в града. Вечерта ни поканиха на нашенско тържество по случай Първи май. В най-обикновен ресторант, в делнична обстановка, умряла работа. Млада дама посвири на цитра виенски валсове, почерпиха ни по чаша лимонада, това бе. Пресрамих се и се обърнах към посланика: „Ще позволите ли ние да изпеем една българска песен?”. Бяхме се събрали певец до певеца- Косето Георгиев, Ванчо Владимиров, Негата Нейчев, Владо Славов... Темковият акордеон- в ръцете ми. Скупчихме се на подиумчето за оркестъра и подкарахме без прекъсване „Да живей, живей труда”, „Тих бял Дунав се вълнува”, „Тръгнала Румяна за вода студена”... Косето задекламира. Мъртвилото се вдигна.

 

Заехме кротичко местата си на масата, отделена за нас и само след минута идва да ни поздрави лично посланикът: „И извинете, момчета, за паспортите. Ще ви оправим, ще пътувате за Париж, ще четем всичко, което вестниците пишат за вас...” Аз- нахакан: Приемаме извинението, но ще платите глоба.

-Каква да бъде?

-Два кашона портокали. Тука с лопата да ги ринеш, а у нас и за цяр ги няма.

 

На другия ден получихме от посолството две огромни каси с портокали. Веднага ги разпределихме между играчите и всеки прибави към багажа си допълнителна торбичка. Като ги изядохме после, запазихме обелките, та да ги занесем на майките си- за сладка. Във Франция пристигнахме бодри и весели, приключението с паспортите излезе за добро.

 

- Сега разказвай.

- Ще започна с мача срещу гърците. За главен герой в него аз определям Иван Владимиров- Дългия. Те имаха една „двуметровка”- Матео, когото нашите центрове гледаха отдолу нагоре. Най-високият ни баскетболист Петър Шишков стигаше на бой 190 см, Дългия бе висок 189 см. Доста умувахме как да се опазим от Матео, кой да играе срещу него. Изборът падна на Владимиров. „Виждаш ли тази грамада, казвам му, оправяй се с нея. Измисли сам по какъв начин, обаче- но пасаран!” Дългия белна знаменитата си усмивка и ми прошепна на ушенце: „Спокойно, Косьо, ще му разплача майката!”

 

И я разплака. Щом гръцкият гигант получеше пас, Ванчо не му позволяваше да мръдне. Какво правеше, що правеше- той си знае. Накрая гъркът кипна, не понесе безсилието си и удари здрав лакет на защитника си. Ванчо се изпружи на пода, нито шава, нито отваря очи. Изплашихме се. Играта спря, струпахме се около другаря си. Навеждам се да чуя диша ли, а той едва видимо вдига палеца на ръката си и ми дава знак: „Всичко е наред, ще стана!”Артист. Съдиите, също обезпокоени от състоянието на лежащия баскетболист, изгониха Матео. Той си заслужи наказанието, но не съм уверен, че без Ванчовото театро щяха да му посочат скамейката. Дългия, естествено, стана и съ довърши работата под кошовете. Проблеми нямахме, победихме.

 

- Вестник „Екип” оценява високо срещата ви с турците. Имаше ли и в нея нещо интригуващо? Нещо, извън написаното за „българския Затопек” Илия Асенов?

- Имаше, но преди това, пак както във Виена, се срещнахме с наши дипломати. След като се класирахме първи в групата си и победихме на полуфиналите Белгия, посети ни българския посланик във Франция. Поздрави ни с приблизително следните думи: „За четири години две хубави думи за България не сме прочели тук, а вие за няколко дни превзехте френските вестници”. Аз повторно се превърнах в адвокат на групата: „Всичко добро, обаче много време губим в огромния град, хубаво ще е да разполагаме с лека кола”. На следващия ден пред хотела ни паркираха три автомобила със знаменцата на България. В единия нагласихме акордеона, не тръгвахме никъде без него. Разтягах го при разходките ни край Сена- да ни напомня дълга пред отсъстващия Темков.

 

Е, стигнахме до мача с турците. Отидохме на него с леки коли! Другото любопитно е хитрината ни срещу турските заслони. Още в групата си нашите противници бяха привлекли вниманието на журналистите със стриктно организираната си игра в нападение и... със снежно-белите си елегантни анцузи. За анцузите не им завиждахме, комбинациите им засякохме и пресякохме още в първото полувреме. Сторихме го, както споменах, с хитрост.

 

Забелязали бяхме, че те сигнализират коя комбинация подхващат като си подвикват „Бир!” или „Юч!”, или „Еки!”. Тоест служеха си с числа. Хрумна ни да им скроим номер и го осъществихме идеално. Когато турчинът викнеше „Юч!”, двама-трима от нас се присъединяваха с „Еки!” или с „Бир!”. Друг път изпреварвахме тяхната сигнализация. В разгара на борбата ония се сбъркаха, не схващаха вече откъде идва сигналът. Не знаеха кой заслон да предприемат. Отказаха се от тактиката си, ние юнашки го погнахме и победихме.

 

Като се вместихме във финалната четворка- сензация! Нашенци, живущи в Париж, надонесоха вестници, ние четяхме колективно на глас заглавията- „Българските фантоми”, „Балкански лъвове в Париж!”, „Най-неочакваното- българско присъствие на суперфиналите в „Пале де спор!”. Посланикът не преставаше да се радва: „А, бе момчета, вие като че ли сте дошли на война!” А Косьо Георгиев пъчи гърди: „Точно затова сме дошли, да воюваме за българското име!” Звучи сега патетично, но ние наистина бяхме настроени така бойко, че във всеки мач се хвърляхме като войници в атака. Ако някой се беше сетил да ни назове „За България- ура!”, можехме са се втурнем в игрището и с ура.

 

- Стигнахте до Рим, но не видяхте папата. Медалите ви се изплъзнаха...

- Ако и тях бяхме спечелили, за баскетболна Европа щеше да е сензация като излитането на Гагарин в Космоса или стъпването на американците на Луната. За беда, наложи се да порим за бронза с отбора на домакините. Под грохота на напевното „Але, але, але Франс!” кесарят получи кесаревото. С другия отбор от финалната четворка- чехословашкия, не се срещнахме, системата бе такава. А играчите от СССР не бяхме още в състояние да надвием. Равносметката- четвърто място, след загуби от само два тима.

 

- В „Народен спорт” прочетох, че при церемонията по закриването на шампионата бил изпълнен и българският химн. Вероятно е грешка, защото при спортно награждаване вирят химните на страните- победителки...

- Не е грешка. Не зная дали протоколът на парижкия шампионат го е наложил или специално заради нас са направили изключение от правилото, но действително чухме химна ни на тържеството.

 

Покрай това да ти кажа, че чух и името си сред фамилиите на играчите, избрани в символичния отбор на Стария континент. Вълнувах се много, бях първият български баскетболист, комуто оказват подобна чест- заради уменията и ентусиазма на младия ни отбор, вероятно и лично аз съм направил впечатление.... Справедливо е да спомена и Спандарян, съветския треньор. Той се оказа верен приятел на Темков, идваше на тренировките и на разборите ни, съветвахме се с него.

 

- Людмил Катерински разказа за участието ни в олимпийските игри в Мелбърн през 1956 година. Преди това обаче ти бе в първия български баскетболен тим, стъпил на олимпийски терен. Спомените на събеседниците ми и нататък ще се преплитат и допълват, ще се изпреварват или ще ни връщат назад, така че очаквам от тебе да завъртиш стрелката обратно и да се спрем на олимпиадата през 1952 година в Хелзинки.

- Само не ме разпитвай за точните резултати и за подробности от всичките ни мачове, сигурно ще объркам конците.

 

- Справката ще те улесни: Класираме се седми, след нас остават 16 отбора, дошли да се състезават в Хелзинки. От европейците пред нас в таблицата са само руснаците. Резултатите показват, че най-трудно сме победили Чили и Финланция. Двубоят с Чили изискваше огромно волево усилие, защото той ни пропускаше, или ни тръшваше вратата към ешелона от 16 участници в олимпийския турнир. Запомнят се четирите четворки на информационното табло- 44:44. Оттам обърнахме резултата в наша полза.

 

- Спецалният пратеник на „Народен спорт” в Хелзинки съобщава, че преломът е бил предизвикан от Тотев, Славов, Владимиров и Кузов...

- Сигурен съм, че за паметните 44:44 се появи Владимиров. Писателят Павел Вежинов наблюдаваше мачовете ни и описа играта на Дългия в този момент като подвиг. Да, и битката ни с финландците бе „или-или!” И те, и ние драпахме към финалната осмица. Влязохме в последните три минути при равен резултат. Топката- у противника ни. Времето за атака още не бе ограничено и последва едно бавене, едно разиграване, един нескончаем дрибъл, свят да ти се завие. Финландските играчи печелеха време и търсеха стопроцентова сигурност за финален набег. Секунди преди края обаче ги тресна гръм от ясно небе, най-добрият им състезател направи крачки. Топката премина у нас и Генчо Рашков се втурна като таран напред- силен, безстрашен. Вдигна се и шутира, но го фаулираха. Трибуните ревнаха да го смутят, трясък от думкане по пода ни оглуши. Гената обаче хладнокръвно отбеляза една точка и... ние извадихме домакините от по-нататъшно участие на олимпийския турнир. Забележителна победа наистина.

 

- Два пъти се играли с французите, два пъти сте им изкарали душата...

- Реванширахме се за загубата от тях преди година, на парижкия европейски шампионат. С двоен дикиш минахме реванша си, та да се знае, че ние сме били по-силните, а не те. В крайна сметка, само три отбора нарушиха американската хегемония в челната осмица в Хелзинки 1952- СССР, България и Франция. А за първи път, подчертавам, български баскетболисти вдишваха олимпийски въздух.

 

- Несправедливо е да подминем обстоятелството, че за Хелзинки ви подготвяше Людмил Катерински, а на игрите треньор ви бе Веселин Темков. Кого от двамата свързваш по-тясно с успехите ви там?

- И Темков, и Катерински. В навечерието на олимпиадата ръководителите на федерацията решиха, че Катерински ни е преуморил и го смениха с Темков. Не ми се влиза в ролята на арбитраж, знам само, че Катерински ни подготви спортно-технически, а Темков ни излекува от умората и ни върна настройката за борба.

 

Благодаря на Косьо, допивам кафето си и ставам, но той ме възспира:

- Не съм довършил за Катерински. И в тренировките за Хелзинки, и преди това, в армейския отбор, той насърчаваше у нас най-ценното- творчеството. Предизвикваше ни да участваме дейно в разборите на мачовете, искаше мнението ни при избора на съответната тактика, а когато в процеса на игра сами я променяхме, без да чакаме таймаут, не се цупеше, не се сърдеше. Вярваше ни и ни позваляваше да носим отговорност. Обучи ни така, че в спортната битка всеки един от нас бе годен да поеме пълководническия жезъл.

 

Отново му благодаря и преминаваме към онова женско бъбрене с Калинка, на което никога не съм могла да се наситя. Много обичам тази баскетболистка. Впрочем, Калинка Симанова, съпругата на арх. Тотев, е долгогодишна капитанка на женския ни национален отбор по баскетбол и е първата българска спортистка, удостоена със званието „Заслужил майстор на спорта”.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day