« Назад

Божидар Такев: За победите над руснаците и любовта към играта (част втора)

Добави в Svejo
14/08/2014 13:23
Божидар Такев: За победите над руснаците и любовта към играта (част втора) Божидар Такев през 2008-а година

- Божидаре, много мачове на „Академик” съм гледала, но един от тях се е запечатал в съзнанието ми с особената си интрига в играта и извън нея. Говоря за четвъртфинала ви с „Олимпия” /Любляна/ през 1958г., за Купата на европейските шампиони. Сещаш ли се как Кольо и Кръстанчич кръстосаха шпагите?

- Да, по онова време югославяните тъкмо се вместваха в световния елит. Първият четвъртфинал бе у нас, стана зрелищна, отворена игра. В последните секунди ние водехме с две точки, топката отиде у словенците, Кръстанчич атакува, фаулирахме го и той застана на наказателната линия. С първия си удар намали разликата на 1 точка, с втория можеше да изравни и да предизвика продължение на играта. Гостите нямаха сметка от такъв развой, защото в евентуалните допълнителни пет минути ние получавахме шанс да ги победим с по-голяма разлика, която те трудно биха наваксали в ответната среща. Кръстанчич оцени добре положението и демонстративно метна топката два метра над коша.

 

Още по-забавно се развиха събитията в Любляна. Там ни настаниха в красивия хотел „Бел вю” и ни обясниха, че ще играем в новата зала, построена за поредния им партиен конгрес. Пожелахме, както си му е реда, да направим лека тренировка. Заусукваха го – боята по пода още не била изсъхнала. Уверяваха ни, че и техните баскетболисти щели да стъпят за пръв път в залата утре, на самия мач. Настоявахме поне да надникнем и да хвърлим поглед върху обстановката. Те си правят оглушки, предлагат ни уловки за приятно прекарване на престоя ни. Накрая изпратиха едно момче да ни заведе, за нас щяло да бъде трудно да се ориентираме сами в непознатия град.

 

Поехме пеша. Вървим, вървим, обикаляме, капнахме. Усъмнихме се – разиграват ни! Питаме момчето кога най-сетне ще стигнем, а то: „Ей сегичка, малко остава”. Пак бием крак, пак се озъртаме, а момчето отново ни успокоява: „Ей тука е, още малко!” Ядосах се: „Стоп! Ще попитам някого другиго!” Гидът замънка, но аз спрях случаен минувач и го запитах за конгресната зала. Човекът посочи противоположния край на града: „Далечко е!” Очевидно, домакините ни разиграваха, наумили си бяха да не ни допуснат да изпробваме терена.

 

Заинатихме се, намерихме залата. Заключена. Искаме да ни отворят голамата желязна врата. Не, забранено било, недовършено било. Заплашихме, че ще се отнесем до международната федерация и най-сетне директорът нареди да ни пуснат. Не бивало обаче да тренираме, защото сме щели да повредим прясната боя. Хайде де! По пода ясно личаха отпечатъци от кецове, значи югославяните са тренирали тука и разкарването по улиците е целяло да им осигури време да се измъкнат и читачката да заличи следите им. Жената не смогнала да се справи докрай, защото ние съкратихме сценария.

 

Чашата преля, струпаха се две хитринки. Първата – демонстративния наказателен удар на Кръстанчич в София, втората – принудителната екскурзия в Любляна. Не се наложи аз да настойвам момчетата за двубоя, те вече си бяха вити-пренавити.

 

Още през първото полувреме на следващия ден поведохме с петнайсетина точки. Използвахме тактиката със смяна на защитната формация – след коша „преса”, ако не вкараме – зона. Объркаха се югославяните, чувахме ги да си подвикват:

-Лична! Лична!

-Не, бе, брате, зона е!

 

На почивката се засякохме в коридора с техния шеф и той: „Е, ще ни лието ли пак?”

-Изпросихте си го- отвърнах му аз.

Репликите –уж между другото.

 

Продължава играта, мачът решен, за домакините никакъв изглед за реванш, изтича последната минута от битката. Илов овладя топката, Кръстанчич хукна по него, но наш Кольо вместо да атакува, подаде на югославянина. Това бе демонстративен, подигравателен пак, с който българинът казваше – хайде да те видя сега! Метни топката, както в София! Ако щеш, прати я в кошчето за боклук до банката на журналистите! Кръстанчич обаче не се усети, нашите се заковаха на място, сториха му шпалир и той вкара безполезен кош. Чак когато „академиците” му изръкопляскаха, той перна с ръка челоното си, схвана майтапа.

 

Помня още, че на този мач Пецата Лазаров бележеше решителни баскети от „корнера”, макар да си бе прескръцнал ръката във вратата на трамвая и единият му пръст отдалеч моравееше.

 

Лично аз отнесох от Любляна радост от победата ни и завист за новата зала. Забелязах как югославяните, наши баскетболни ученици, препускаха напред в кариер, подсигурени с великолепна материална база. А ние, европейските лъвове, се задушавахме в старото салонче на улица „Аксаков”. Дори него сами си бяхме спретнали. Ще ти кажа как.

 

Измъкнал бях от мазето винкелно желязо, поръчахме на майстор конструкцията, изчислихме къде на трегерите да окачим кошовете и си ги монтирахме. Ръководството на „Академик” поднови паркета, боядиса го и нареди да не влизаме, докато не изсъхне боята. На втория ден целият отбор намина уж да види докъде е стигнало съхненето, но всички си носехме саковете с екипите. Преоблякохме се, като си обещахме, че само ще изпробваме кошовете. Играхме до един часа след полунощ, ненаситни. Подметките на гуменките ни, набити с черни сажди, оцветиха новия паркет като зебра. На следващия ден ме мъмриха за своеволието, но в упрека на ръководителите ни усетих скрито задоволство от огромния ни ентусиазъм.

 

Милеехме за салончето си, но люблянската модерна зала ме бодна в сърцето. Побеждавахме още съседите си, обаче към утрешния ден те пътуваха с бърз влак, а ние се тъпчехме в товарен вагон.

 

- Ти си причастен и към проявите на националния ни отбор. Върни се, моля те, към онези от тях, които си преживял най-инфарктно.

- Няма са повтарям разказаното за европейския шампионат в София, за олимпийските игра в Мелбърн. Ще ми се да възстановя нещо от знаменити наши мачове със „Сборная”.

 

Първият от тях бе на Световния младежки фестивал в Букурещ през 1953 година. Като не слагам в сметката срещи с продължение, това е най-дългият мач на националния ни отбор в цялата му история.

Събитията се развиха така, че домакините, румънците, държаха страната на руснаците, защото регламентът им отреждаше да се срещнат за второто място с победения в мача СССР – България, естествено по им бе изгодно това да бъдем ние. Обяснявам обстоятелствата, за да разбереш защо двубоят се проточи като великденски пости.

 

И така, изправихме се срещу континенталната и световната свръхсила /играеха известните Коркия, Лисов, Бутаутас... ас до аса!/ и се държахме мъжки до края. Минута и половина оставаше, когато поведохме с 4 точки. Сензация. Публиката се обърка, част от нея задюдюка, ръководена от национално пристрастие, друга част от нея зарева възторжено, подкрепяйки българското чудо. Единствено секретарската маса не се разлюля, там хладнокръвно пресмятаха...

 

Правилото за 30-те секунди нападение още не съществуваше и с пестеливо разиграване на топката имахме пълната възможност да победим.

Изтече минута и половина. Питаме какво става, отговарят ни „Има още малко”.

Играта продължава. Обръщам се към водача ни, той също свива рамене- не може нищо да се направи, играйте! С цели седем минути румънските секретари удължиха мача, докато руснаците изравнят и ни победят.

 

След срещата ме видя треньорът на съветския отбор, прегърна ме и каза дословно следното: „Вие получихме криле, летете!”

На другия ден показахме на румънците, че са си правили сметката без кръчмаря. Размазахме ги и взехме сребърните медали, за които се бяхме наострили.

 

Вторият паметен за мене мач протече в Москва и с него ознаменувахме първата победа на българския национален отбор на съветския /1954/. Успехът бе плод на изключителната ни комбинативна игра, в центъра на която стоеше Константин Тотев. Тогава се появи Василий Ахтаев – грамада, само при вида й правиш крачка назад. Без дори да те е докоснал.

 

Та победихме, и след мача ръководството на делегацията ни се събра в хотел „Метропол”. Сигурен съм, че водач ни бе Марин Въжаров, негов помощник – Жорж Павлов, колоритна фигура в спортното ни движение. Доста умуваха двамата как да съобщят в София за победата ни и скърпиха информацията приблизително така: „В една тренировъчна среща, в която двата отбора изпрабваха всичките си играчи, нашият отбор победи”. Истината си е, че мачът бе официален, а не тренировъчен, но нали страх лозе пази... От друга страна, трябва да кажа честно, че никога не ми е нареждано да губим умишлено от руснаците.

 

- Като член на Международната федерация ти присъства и на световния шампионат в Чили..

- Да, така е. Ти знаеш ли, че аз съм единственият българин, избран за доживотен почетен член на тази федерация?

 

- Скоро го научих, дори се изненадах, че не е разгласено като хората...

- Карай да върви, споменах факта покрай въпроса ти за Чили. Ти какво искаше да ме питаш за шампионата там?

 

- За мача ни с американците. Становищата на всички участници в него се покриват – след като преди време бяхме дали урок на руснаците, в Сантяго сме били в състояние да победим и другия световен колос – Щатите. Съгласен ли си с общото мнение, не е ли оптимизмът на играчите  прекалено надут балон?

- Ако тогава имахме достоверна информация за силата на американците в момента /а не „изобщо”/, щяхме действително да ги сложим в актива на своя международен баланс. Късно разбрахме, че можем. Усетихме го в разгара на схватката и момчетата сякаш се стъписаха пред неочаквания шанс. Съдя за това по поведението на такъв стабилен играч, какъвто е Цеко Барчовски. Защото именно той не смогна да се овладее в решителните мигове. Ето как стана...

 

Първото полувреме спечелихме, през второто водехме с 4 точки. Треньорът на САЩ поиска прекъсване, логично бе да очакваме преса по целия терен. И контраатаки! Катерински предугади тактиката на противника и нареди на нашите да изнасят топката чрез най-добрите ни дрибльори Буби Панов и Наско Пейчински. Те можеха да се изплъзнат и от най-агресивните защитници или да ги предизвикат към лични нарушения. Поднови се играта, предвиждането на Катерински се оправда, американците подпалиха пода с плътна, амбициозна отбрана. Някой от тях изби топката, Буби отиде на страничната линия, а Пейчински се втурна да се освободи и да получи топката от Панов.

 

Междувременно обаче свободният играч се оказа не той, а Барчовски, Буби му отпрати пас и запраши напред, също изскубнал се от пазача си. Вместо да му върне топката, Барчовски се зае да я изнася в нападение с дрибъл, с несвойствен за него похват. Буби и Наско бяха оставени да въртят на празен ход, а като стигна до центъра на игралното поле, Цеко се видя здраво засечен от пазача си. Не разбра как топката изчезна от ръцете му, американецът контраатакува и – баскет! Вбесен, че е надигран, Барчовски си „изпроси” и техническо нарушение. Нови точки за противника ни и вратата се затвори под носа ни.

 

Далеч съм от мисълта, че Цеко Барчовски е загубил мача ни от американците, само описвам един от решителните моменти в играта, който илюстрира объркването ни пред шанса. Нали си чувала за оня, дето умрял, като му съобщили, че е спечелил шестица от тото-то? И нашата работа – същата.

 

- В заключение – има ли момент, събитие, човек в твоя живот, за когото /или за което/ да отсечеш: „Това бе моят житейски шанс!”?

- Не съм се замислял. Първото, което ми идва в главата, е семейството ми. И професията ми. От треньорството белее косата, но младее сърцето.

 

Заглеждам го преди да си тръгнат от нас с Данка и си мисля, че той действително младее.

 

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на рубриката ни БГ легенди, в която отбелязваме известни личности на българския баскетбол от миналото.

Play of the day