« Назад

Божидар Такев: За Академик, Буби Панов и Майкъл Джордан

Добави в Svejo
11/07/2014 18:48
Божидар Такев: За Академик, Буби Панов и Майкъл Джордан Доживотният почетен член на ФИБА Божидар Такев с генералния секретар Борислав Станкович и с председателя на финансовата комисия Манфред Шрьодер.

Играе баскетбол от 1931г. до 1948г. в отборите на Берлинската политехника, в нашия висш политехнически институт, Американския колеж в София, „Спортклуб”, „Левски” и „Академик” /Сф/. В националния ни тим е от 1938г. до 1948г. Като треньор на националите ни заема пето място на европейското първенство през 1955г. Със столичния „Академик” са два пъти финалисти за Купата на европейските шампиони, веднъж полуфиналисти, световни студентски шампиони /1957/ и вицешампиони /1961 и 1967/. Образование – висше /Политехниката, английска филология, ВИФ/. Професия – преподавател във ВУЗ, треньор.

 

Ако Косьо Тотев беше пръв аристократ сред играчите, Божидар Такев бе пръв джентълмен между треньорите. Изискан във всяко отношение – във външния си вид, в начина си на общуване, в баскетболния си почерк. Неговият „Академик” напомняше прочутите гоблени на шведския крал – за тях видна дипломатка в началото на века бе казала, че на обратната им страна не се забелязва никакво възелче.

 

През петдесетте и шейсетте години на нашия баскетболен терен се водеше непрекъсната война. Не между личности, а между идеи. Не само на терена, а и на практика. Такев оглавяваш проводниците на канализираната игра. За разлика от Темков, който натискаше везната на импровизациите. Отстоявайки философията си, Божидар Такев извая „Академик”. Извая го безупречно и записа името му три пъти в златната книга на българския спорт – световен студентски шампион през 1957г., финалист за КЕШ през 1958 и 1959г. Това са бисерите в короната на клубния ни баскетбол.

 

А в златната книга на международната федерация името на самия Такев е подчертано като доживотен почетен член. Той е единственият българин, удостояван с тази чест. За него Кольо Илов казваше: „Такъв човек, нищо друго да не върши, само пред чужденците да ни представлява, стига ни!”.

 

- Божидаре, много отдавна прочетох за тебе „елегантния баскетболист Такев”. Не стана ли „Академик” отпечатък на собствения ти игрови почерк? Ползувал ли си образец за своя елегантен тим?

- Мой отпечатък? Не, защото и времената бяха други, и хората различни. Само идеята... И точно образец не съм имал. Някакъв тласък вероятно ни даде един американски филм. Учебен филм. Авторът му – Ханк Айба, беше треньор на САЩ за мексиканската олимпиада и застъпваше игра, подчинена на строга система в действията на състезателите. Доколкото си спомням, взехме филма от делегацията на Щатите в София и го прожектирахме в салона на дружеството при съзаклятническа обстановка. Нямахме платно, използвахме направо стената. Обяснителният текст превеждах директно на глас... Сега Българската телевизия показва мачове от първенството на НБА, знаеш как баскетболистите се прехласват по играчите- виртуози. Така и ние се увлякохме от уроците на Айба. И поехме неговия път.

 

Нещо повече. На лагер с националния отбо в Панчарево предложих на старшия му треньор Людмил Катерински да приложим някои от комбинациите на прочутия американски „гуру”. Той  възприе идеята. Капитанът на тима Константин Тотев, тогава студент по архитектура, начерта пригредно схемите и сам стана проводник за усвояването им в тренировките и за изпълзването им в мачовете на националите. Косьо беше играч-мозък.

 

- Буби Панов казва, че „академиците” са били пълни аматьори и затова спрямо тях е било невъзможно да се прилагат строгите изиквания за спортен режим. Ти, като водач на тези аматьори, как превъзмогваше заплахата от анархия?

- Бубката казва истината, момчетата бяха абсолютни аматьори и една твърда ръка само щеше да ги разгони. Взаимното разбирателство, толерантността между играчи и треньор вършеше при нас по-добра работа от насилственото въвеждане на ред и дисциплина. Да ти разправя за едно турне в Ливан и Сирия, а ти си прави изводите...

 

Водач на „Академик” бе председателят на дружеството Недялко Донски, широко скроен човек, предприемчив, чужд на сектанския манталитет. Той благослови без кисели гримаси установената ни практика – първата сутрин при гостуване в чужбина баскетболистите са свободни да пообиколят града, на обед си обменят информация откъде какво може да се купи най-изгодно. Имат си семейства, приятели, искат да ги зарадват с подаръци, защо да ги възпираме? Търговското разузнаване обаче – дотук! Успокоени, момчетата насочват вече поведение, мисъл и настройка изцяло към състезанието. Приключат ли мачовете – половин ден за пазаруване и свободна вечер за развлечение. Така процедирахме и при въпросното близкоизточно турне.

 

Играха нашите добре, спечелиха всичките си срещи, купиха кой каквото си беше избрал и, „Приятна нощ, момчета, но акълът- в главата!” Ние с донски също се издокарахме и отидохме в един хубав локал.

 

Някъде към три след полунощ се прибрахме и ни хрумна да проверим, дали пък някой случайно не ни е изпреварил. Чукаме на първата врата- тихо. Чукаме на следващата – пак никой не се обажда. Продължаваме проверката по стаите и си смигаме – очевидно, юначагите ще се върнат росни-росни сутринта. На петата, на шестата врата ли, се поспряхме. Дочухме тих говор, смях. Не бе заключено и надзърнахме да видим какво става. Попадаме на целия отбор. Събрали се, разделили се на карета и играят карти.

 

- Нали нощта е ваша, какво сте се наблъскали тука?

- А вие нали казахме „акъла в главата”!? Пък и излишни пари за курви нямаме.

 

Ей така ставаха нещата. Сигурен съм, че ако силом ги бяхме затворили в хотела, те през прозорците щяха да изскочат навън, но нямаше да се подчинят на команда.

 

Пак по повод на режима, ще разкажа и за случая с Кольо Илов.

Предстоеше ни шампионатен мач с „Локомотив” /Сф/. Предната вечер направих разбор и го завърших с думите: „Утре ви искам в залата поне половин час преди срещата”.

 

Събрахме се в събота както бе уречено, само Кольо го няма. Минават пет, минават десет – няма го. Нахълтва десетина минути преди съдийския сигнал. Извини се, че е закъснял, заусуква. Надуших го, че се е почерпил. Елементарната реакция би била да не го пусна в стартовия състав. Знаех обаче, че не започне ли мача, Илов после трудно се включва в играта. Амбициозен състезател, чувствителен на тема „първа петорка”. Има и други баскетболисти с подобни комплекси, Кольо не е единствен и към вескиго от тях търсех индивидуален подход. И така, заизреждах имената на петимата, включих и Кольо Илов- за изненада на всички и за негова собствена почуда! Поясних: „Не само, че ще играе, но Кольо няма да напуска терена 40 минути. Загубим ли срещата, другарите му ще знаят, че е заради него. Освен, че закъсня, той е имал и дързостта да се почерпи!”

 

Тоя ден Никола Илов направи най-силния си мач в баскетболната си кариера. Така се изцеди, че трябваше да го изнасяме от игрището на ръце.

След доста години се срещнахме в Чешкия клуб с него и с жена му Весето Илова, също баскетболистка- националка. Аз бях там с Данка, моята съпруга. Събрахме се четиримата на една маса и Кольо призна „Тренер, този мач с „Локомотив” цял живот няма да го забравя!”

 

Дано не ме опровергават играчите, но преценявам, че съм бил справедлив и това също крепеше колектива ни. При несправедливост всяка общност лесно се разтуря. Не съм изпитвал затруднения, наистина обичах всичките си състезатели и не се налагаше да прикривам чувствата си, за да не издам пристрастията към тоя или оня свои любимеч. Просто нямах един любимец.

 

Вместо на диктата, залагах на елементарните човешки ценности. Например- да държим на думата си. Тази привичка улягаше у момчетата не под въздествие на словото, а чрез незабележими на пръв поглед, дори забавни постъпки. Като банята ми в „Дианабад”...

 

Почивахме с отбора до басейна, изтегнати върху дървената трибунка. Не знам защо подхванаха Генчо Рашков, че не знаел да плува. Той се изежи, че ей сега ще им покаже какво може, ще скочи от 10-те метра. Включих се в играта: „Гена, ако ти направиш това, аз ще се хвърля от 3-те метра по костюм и обувки!”

Рашков се изкачи на кулата, огледа се. Стори ни се, че се отказва, защото седна и скръсти краката си по турски. Внезапно обаче, се метна и от най-неудобното положение, което човек може да си представи полетя надолу. Само сложги ръце на главата си да не я разбие. Слава богу, оцеля.

Длъжен бях да изпълня и аз обещаното. Скочих, облечен и с обувки от 3-те метра.

 

Прибрах се у дома и Данка пита: „Какво си направил с новия си костюм?” Лъжа я безочливо „Цопнах в басейна без да искам”. Без да искам ли?

 

И все пак... И все пак... Самото аматьорство, като протовоположност на професионализма, направи от „Академик” това, което той стана- радост за запалянковците. Баскетболистите изпитваха наслада от играта, а тяхната наслада се превръщаше в удоволствие за публиката.

 

- Ще характеризираш ли с две-три приказки твоите акове?

- Ще се опитам накратко. Георги Панов, капитанът. Най-взискателният към себе си. Уреден, дисциплиниран, режимен. Кольо Илов – амбициозен, докачлив. Иван Цончев- бохем, фантазьор. Михаил Семов и Петко Лазаров- колкото интелигентни, толкова и всеотдайни. Коцето Стоименов и Иван Емануилов- най-сърцатите играчи, които съм имал. Мачове съм печелил с тях и съм го изтъквал. Наричаха си „екзекутори”. Още чувам Гецата Кънев, снайперистът на „Локомотив”, да моли треньора си „Смени ме, моля ти се!” – срещу него играеше Стоименов. За Сашо Попов, малкия Чано, какво да кажа? И той като Коцето. Всеки отбор се нуждаеше поне от един човек – диригент на настроението. При нас това бе Митко Атанасов с китарата си. Такъв спортист е неоценим за колектива си. Може да се позастоява на скамейката – но да го имаш!

 

- Пропусна Виктор Радев и Любомир Панов.

- Не ги пропускам, оставих ги за накрая. Виктор беше едно голямо дете, дори когато мина в графата „ветеран”. Без него стилът „Академик” не можеше да се реализира. Комбинативен- бяла лястовица между европейските центрове.

 

Не мога да побера в две-три приказки Буби Панов. Играта му бе съвършена. В нея нямаше петънце, което да подразни окото ти. Не съм го чул да се оплаче. Притежаваше невероятен усет кога да скочи така, че топката да падне в ръцете му. Американците си служат д термина „тайминг” и не го отнасят само към скоковете, а и към всички детайли в играта, които, използвани навреме, дават предимство. Буби беше с вроден „тайминг”.

 

Подготовката ни включваше емоционално състезание по отскокливост. На хоризонтален дълъг прът провисвах летвички с различни размери, получаваше се нещо като лира. Напреварвайки се помежду си момчетата се стремяха да стигнат със скок най-късата струна на лирата. Любомир Панов- гардът- обикновено пръв пипваше късата. Доколкото си спомням, той подскачаше на място 50-60 сантиметра.

 

- Смяташ ли го за българския баскетболист на всички времена?

- Не съм привърженик на този род класации, макар че се наложиха вече по света. Много неща се наместват при тях- условията, времето, развитието на играта, съперниците... За мене например най-добрият баскетболист в НБА не е кралят „Меджик”, а Майкъл Джордан, феноменален е. При Меджик, при Баркли преобладава хъсът, докато при Джордан са овладени до степен виртуозност всички елементи на баскетбола. Всъщност, като се замислиш... Буби май, че бе тъкмо Майкъл Джордан на своето време. В такъв смисъл, да, струва ми се, че е ненадминат. Ще се отклоня от въпроса ти, за да припомня интересна история с него.

 

- Любопитно ми е да я чуя.

- Завърши Буби следването си /фармация и ВИФ/, нормално бе да си потърси работа. „Академик” не можеше да му предложи нищо задоволително според образованието и възможностите му, и самият аз му помогнах да бъде назначен в „Левски-Спартак”. Губех незаменим играч, но животът иска своето.

Е, разделихме се, нашият човек премина в новото си дружество.

 

Не бе изтекла и седмица, гледам- Буби дошъл на тренировката ни. Стои встрани от игрището и ни наблюдава. На следващия ден същата работа. И пак. Идва си редовно и погледът му се рее. Смути ме това нещо, та го запитах: „Бубка, вие не тренирате ли? Кога тренирате?” Отпуши се, думите се откъртиха: „Не мога, тренер! Всякаква работа ще приема, но повече не ми се играе в друг отбор. А дадох дума, срам ме е да я взема назад.”

 

Отидох при Петър Шишков, той отговаряше за баскетбола в „Левски-Спартак”. Разбран човек нали е, оправихме завръщането на Любомир Панов. Започна работа като преподавател в Машино-електотехническия институт, остана си докрай в „Академик”, закотви се.

 

В това бе силата на отбора ни- връзката. Жена ми и до днес ме подиграва за „кецовете на Сашко”. Беше ме помолила да купя от странство кецове на детето. Като се върнах и разрових куфара си, тя ме пита „Купи ли кецовете?” Аз- да, да... Вадя и показвам спортни обувки #48. Данка: „Ама ти действително ли смяташ синчето ни за великан?”. Просто бях забравил домашната заръка, а кецовете, които носех бяха за Виктор Радев, неговият номер трудно се намираше в България. Жена ми не знае да се кара ли, да се смее ли. Само подметна: „Ти що не си се оженил за отбора си!” Разбираш ли колко здраво сме били свързани?

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.

Play of the day