« Назад

Кирил Семов: Добри резултати се постигат от хора, които ги желаят, а не са принудени да играят баскетбол (част втора)

Добави в Svejo
31/05/2016 21:16
Кирил Семов: Добри резултати се постигат от хора, които ги желаят, а не са принудени да играят баскетбол (част втора) На снимката от ляво на дясно: Минчо Димов, Евелин Косев, Темелаки Димитров, Бойчо Брънзов, Виктор Радев

- Чух, че сте обучавал и друга нашумяла личност. Имам предвид колоритния политик Жорж Ганчев, кандидатствал за президент на България, председател – за кратко – на федерацията ни по баскетбол...

- Не, не съм му бил треньор, а нещо като спаринг-партньор. Той бе фехтовач и съпругата на Людмил Катерински /треньорка по фехтовка/ помолила мъжа си да го поокърши чрез баскетболната игра. Никой не искаше да си губи времето с Жоро и треньорът просто ми го зачисли: „Виолета иска момчето да поотпусне мускулатурата си, моля те, поиграй с него един на един, поокърши го, иначе жена ми ще се сърди, че не сме му обърнали внимание“. Това беше.

 

- Семов, помня, че през 1965г. Вие заведохте на европейското първенство в Съветския съюз един много млад отбор, поразсърдихте старите играчи и предизвикахте доста упреци от запалянковците, които обичаха спортистите на своята младост и не искаха да се разделят с тях. Неочаквано за мнозина, обаче, се представихте добре. Как стана това?

- Отборът наистина бе почти изцяло обновен, заслугата /или вината/ за което не беше само моя. Старите са забравили, че те просто отказаха да играят в него, подозирам, че не им е било интересно да пътуват до Съветския съюз. Единствен Атанас Пейчински и Минчо Димов от предишния обигран състав не се предадоха и бяха натоварени да отстояват баскетболната чест на България, заедно с голобрадите Пандо Пандов, Камен Илчев, Стефан Филипов, Славей Райчев... Избързвам да спомена, че от 16-те отбора на шампионата само испанците излязоха по-ниски от нас. Така че формално основание за недоверие съществуваше. Съдията Еди Ованесов, лична фигура в нашия спорт, срещнал Рашко Златев и му казал, че никога не сме отивали на европейско първенство с такъв слаб тим, че ще се класираме последни и поне да си поживеем добре. Научили за посланието на съдията, започвахме и завършвахме разборите си с „Поне да си поживеем добре!“. За стимул го имахме. Впрочем, пълният текст на пожеланието бил „Поне си поживейте добре и си купете по една спидола!“. „Спидола“ бе марка транзисторни радиоприемници.

 

При подготовката си насочихме своите усилия към две неща. Първото – да играем на подаване, а не на дриблиране. Другото – защитата! Подобрихме я. При учебните игри настоявах състезателите да правят много нарушения и когато им ги свирят, да не се обаждат. Така се научиха да не се страхуват от единичните фаули, да бранят коша ни агресивно. Абсолютно им бе забранено обаче да фаулират нападателя в момент на стрелба. При такова нарушение при подготовката кошът се броеше и топката се даваше пак на потърпевшите от него.

 

Специално тренирахме усърдието при биенето на наказателни удари. Именно самото усърдие, съсредоточаването! До досада повтарят, че баскетболист, който сам не се научи да печели от наказателни удари, не е никакъв баскетболист, че никой друг не може да го научи. Служех си с аргументи от статистическите протоколи – показах им, че в 67 процента от мачовете по-добър показател за точността на наказателните удари има победителят, а само в 33 процента – неговият противник. Ерго, наказателните удари следва да се изпълняват само от победители.

Планираното винаги се спазваше, Господ да ни покани на гости в рая, имахме ли работа, отговорът щеше да е „Не“!.

 

Подготвихме се добре.

И играхме добре, класирахме се пети в Европа. Ако не бяхме запазвали сили срещу поляците /започнахме срещу тях с втората си петорка/, щяхме да влезем и във финалната четворка. У нас класирането бе оценявано различно /тогава!/, лично аз останах доволен не толкова от резултатите, колкото от това, че сформирахме млад и надежден национален отбор, минал без страх през огъня на тежък шампионат. У него имаше хляб. Жалко, че той бързо се разпиля. Един замина за чужбина, друг го оперираха...

 

А за играта в Съветския съюз не говоря празни приказки. Шведите например притиснахме с такава преса, че те отбелязаха първия си кош в 12-ата минута. Не успяваха да изнесат топката, само в задното им поле се играеше, а там нашите момчета изкъртиха ринга от забиване. За чехословаците българският съдия Кирил Хайтов ни предупреди: „Да не им излезете с преса? Ще ви разнищят!“. И преса1 и зона-преса, и чиста зона м противопоставихме – не ни размазаха, ние тях размазахме. И почти всичкитете имаха дял за това. Димов изнасяше топката, Пейчински стреляше, младите се организираха край тях и вдигахме трибуните на крак. По пътя си напред отметнахме зад гърба си тима на Израел със знаменития му централен нападател Коен – голмайстор в предварителната група.

 

Славей Райчев завърши шампионата с най-висок процент на сполучливите удари от игра – 75 на сто! Великолепно осъществихме и зоната, като използвахме различните й варианти – според състава и стилата на съответния противник. При активната защита Филипов, Райчев, Илчев откраднаха сума ти топки, за толкова кражби във всекидневието биха лежали десет години в затвора.

 

- В информацията си от съветската столица колегата Красен Иванов обръща внимание и на доброто възпитание на българските баскетболисти, на приличното им поведение в мачовете.

- Това отбеляза и генералният секретар на Международната федерация Уилям Джонс. На официалната вечеря след състезанията той заяви, че е най-впечатлен от държането на българските играчи. Според него, досега сме се били отличавали в обратна насока. Спомни си ясно, че европейският шампионат в Полша се провеждал в бивша църква, чиито стени кънтели и когато нашите играели, ехото носело надалеч „Майка ти-и-и“- Смяхме се сконфузено.

 

- Пак от Красен зная, че доста приключения сте имали, събрания някакви са ставали...

- Самият Красен участва в тях. Първото събрание бе „търговско“ и засягаше режима на играчите. Пръснали се бяха по магазините, кой търси електрически уреди, кой съдинки, пилеят се. За да запазим организацията на работата си, ние с колегата Нейчо Нейчев се заехме да организираме и самия пазар. Борислав Колев го биваше в покупко-продажбите и затова постановихме: всеки дава на него стоката си под подпис, той пласира повереното му имущество /обикновено жилетки/. За целта му разрешихме планирани закъснения. Чрез посредничеството на Колев се предпазвахме, освен от губи-време, а и от фалити като този на Камен Илчев. Още с пристигането ни той продал пуловер, но му платили със стари рубли, излезли от обръщение. Камен се оплака в милицията, та отборът ни бе посене от криминалистите. Не се разсърдих. В чужбина ние пътувахме с мизерни джобни пари, а всекиму се иска да занесе подаръци у дома, пък и да припечели нещичко - никой от баскетболистите не бе Рокфелер.

 

Спомням си и за леката кола. Домакините в Тбилиси /там бяха състезанията ни в групата/. Ние с Нейчо Нейчев и д-р Георгиев отивахме често сутрин до залата с автомобила да поиграем на един кош. Някой ни завидя, взеха ни волгата. Оплакахме се на организаторите, но те не ни върнаха колата. Вероятно журналистът Красен Иванов, който по неволя изпълняваше ролята и на водач, е имал транспорт и настояването ни, че волгата е нужна именно нему, не хвана дикиш.

 

Сблъскахме се с приятно затруднение. В Москва ни връчиха цяла бала рубли. Дължали ни ги за някакво изравняване на пътните разноски, които следвало да си поделят съветската и българската федерации. Мислихме с Нейчев какво да ги правим и измислихме – да раздадем на състезателите по 100 рубли за хубавата игра. Посъветвахме се с Красен и той каза „Аз съм набеден водач, карайте, както си знаете, нито съм чул, нито съм видял“. Самият той не взе нищо, а ние си обещахме, че ако у нас се заядат, ще върнем изхарчените рубли в български пари. Съвестта ни бе чиста, момчетата заслужаваха тази сиромашка награда... Учудващо бе, че като върнах остатъка от сумата в БСФС, нищо не бе заприходено с документ, подписан от мене, или от Нейчо, или от Красен. И по-малко да бяхме отчели, и повече – потънаха.

 

- Семов, Вие поемате ръководоството на националния мъжки отбор в катастрофални моменти. За шампионата през шейсет и пета година това бе смяната на поколенията. Предадохте щафетата на Кирил Хайтов и я поехте от Цвятко Барчовски след двайсет години, когато за българите вече бе успех, ако се класират за финалната осмица на европейския шампионат. Седмото ни място през 1989 г. в Загреб бележи най-доброто ни представяне в последните 17 години. Оставяте впечатление, че реагирате като пожарна команда. Отзовавате се на тревогата, свършвате си работата и... отново в гаража. Защо е така?

- Вероятно защото никога не съм бил щатен треньор. Вадех си хляба като работещ на друго място в баскетбола. Но треньорството бе за мене и професия, и страст. Затова откликвах при пожарна обстановка с радост и по чисто морални съображения. Треньорството е най-важното, най-достойното и най-трудното в спорта.

 

- Знаете ли, че Людмил Катерински Ви обрисува като „будната съвест на отбора“ и „добър като хляба“?

- Зная и му благодаря за комплимента. Предполагам, че първото е по-вярно.

 

- Та стигнахме до отклика Ви на SOS към края на осемдесетте години, до седмото ни място на шампионата в Загреб...

- Да си спомним, че на континента отдавна бе задухал друг вятър. Истинският професионализъм практически заля баскетболните терени. Богати клубове купуваха американски играчи. Чрез тях не само засилваха персонално отборите си, но усъвършенствуваха и подготовката им. Не бе изключение цялата игрова петорка да е от двуметрови, че и по-високи, атлети. Европейци се обучаваха в щатските университети – свърталища на атрактивни баскетболисти... Ние нито можехме да купуваме състезатели, нито да пращаме студенти в Америка. Изоставахме със строителството на зали, обзаведени модерно. От друга страна, България сякаш не раждаше хора високи, а доколкото ги имаше, разпределяха си ги много спортове. На международни състезания даже централните ни нападатели приличаха на шубрак сред гора от тополи.

 

При такава обстановка силата на квалификационните състезания можеше да се сравнява със силата на някогашните финали на европейски първенства. Приемайки отново да тренирам националния отбор, знаех какво ме чака. Ето защо за мене и за състезателите бе най-важно да сме наясно какво ще правим, та да върви работата.

До два часа след полунощ съм стоял да пиша програмата - конспект за тренировките. За всеки ден – включително часовете за обед, за вечеря, за почивка. Пишех ги четливо на ръка в два екземпляра. Единият оставаше при мене, другият залепях на вратата на дежурния баскетболист. Играчите свикаха сами да се интересуват какво им предстои, да се нагласят психически за него, а и да си правят сметката кога да решават личните си проблеми. Пак, както някога, наблягахме и на нападението, и на защитата. Пак, както някого, уреждахме взаимоотношения, определяхме отговорности при взаимно уважение и твърди прицнипи.

 

Организацията на подготовката се отрази благоприятно и върху поведението на баскетболистите. Пак както някога. На многобройните си мачове в този период /4 години/ националния ни отбор е направил едно единствено техническо нарушение! На самото европейско първенство отново ни отличиха за добро държане.

В стремежа си да привикна състезателите да не се разсейват, да правят това, което зависи от тях, а което не зависи да оставят на съдиите, изневерявах на житейските си принципи. Учил съм ги да се подмазват на арбитрите, корях ги: „Защо викате? Защо се карате? Чуете ли свирката, вдигайте моментално ръка и така помече ще се харесате, ще спечелите!“

 

Квалификациите за „Загреб′89“ бяха тежки, никога не са били толкова тежки. А с най-силните – с югославяните, бе първият ни мач. Загубихме в Титов Върбас с много, но спечелихме сензационно ответната среща в Пазарджик с внушителното 97:74, представяте ли си? Във Вранаг играхме с германците на терен, пригоден за футбол, с който не бяхме свикнали. Бихме трудно и после като гости ни бе по-леко. Преди мача със шведите изгоних Каю Коев, но го предупредих – не дойде ли на лагера за следващия двубой, ще го предложа за наказание от федерацията. Дойде. Не от страх пред наказанието, а по съвест.

 

Класирахме се и... влязохме в клетката на лъвовете. На финалите ни победиха отбор, които обективно бяха по-силни от нас – Франция, Гърция, Испания. Да не забравяме, че югославяните станаха тогава шампиони, гърците – вицешампиони.

След четирите поредни загуби събрахме отбора. Водач ни бе Никола Койчев /сега депутат/, а негов помощник – Иван Евстатиев от федерацията. Та Евстатиев се хвана за главата: „Леле, мале, какво ще става сега?“. Аз, ккаво да му кажа - „Нищо няма да става“. На събранието никой не се изказа срещу треньора, никой не се опита да оправдае загубите с мои слабости. Не че не съм ги имал. Умът ни бе зает с предстоящия мач с холандците, който би ни осигурил седмото място. Между другото, мотивирах момчетата и с едно обещание – ако с играта си привлекат вниманието на специалистите и ги поканят да играят в чужд отбор, не само няма да им преча, но ще им помогна с каквото мога. Не си въобразявам – мотивацията успя. Нашите надскочиха и холандците, и себе си.

 

- Ако не се лъжа, Вие следвахте инженерни науки. Защо променихте началния си професионален избор?

- На един мач ми счупиха очилата, стъкло повреди силно зрението му. Същевременно почина баща ми и като по-големия син трябваше да издържам семейството. Затова напуснах Политехниката, завърших ВИФ и от 1959 до 1989г. бях научен сътрудних – преподавател. Тази професия ме влечеше, в противен случай бих се преборил с обстоятелствата.

 

Нямам нито една научна разработка, непредизвикана от практически нужди. Затова, извън преките си ангажименти, обучавах баскетболисти. Да си помогна. Опитвам, наблюдавам, анализирам, търся изход. Отборите ми бяха и нещо като опитно поле, като лаборатория.

Треньорското ми развитие отразява развитието ми като преподавател. Ръководил съм групи от всички възрасти, от двата пола. Взаимодействал съм си с най-добрите ни баскетболни педагози – Людмил Катерински, Тодор Райков, Георги Петков, Александър Димитров, Божидар Такев, Димитър Митев, Нейчо Нейчев, Никола Колев, Веселин Темков, Иван Гълъбов, Георги Чомаков, Танчо Начев...сигурно се съм изброил всички.

 

- Последно ще е да изложите някои от принципите, до които сте стигнали по пътя практика – анализ – изводи – практика?

Ще се опитам, макар и спонтанно, неподредено. Да започнем с това, което вече подех – не може да си добър преподавател, без да си опитал да правиш нещо, което ще вършат учениците ти. Често давам за пример Георги Георгиев /Канапа/, работеше в министерството на просветата, мнозина го познават. Та той имаше слаби ръце и толкова се бе мъчил да усвои преподаваното по гимнастика във ВИФ, че за пет минути бе в състояние да не научи на някой гимнастически елемент. Неслучайно казват „Не питай старило, питай патило!“

 

Добри резултати се постигат от хора, които ги желаят, а не са принудени да играят баскетбол. И да са единомишленици, защото играта започва от акъла, а не от краката и ръцете. Аз три пъти съм включвал в националния отбор Антон Хараланов и три пъти съм го освобождавал, щом кажеше, че не иска. През 1986 госина поканих, пак в националния отбор, ветерана Тодор Богданов, като го предупредих: „Имай предвид, че ще играем на подаване, не на дриблиране“. Той бе с пропуски в това отношение и го оставих да си помисли ще бъде ли в състояние да се пребори със себе си. Отказа, не прие поканата. Разумен човек, правилно постъпи, защото липсата на единомислие нарушава взаимодействието в петорката. Това аз смятам за най-голям грях, а не кой пропуснал кош в края на мача, кой сбъркал в еди-кой си момент.

 

При единомислието е задължително да се научи нещо определено при подготовката, да се повтаря и усъвършенства почти на всяка следаща тренировка. Да се насърчава личното измайсторяване на състезателите, свързано с общата организация на играта. Това е вид умствен ангажимент.

Няма отбор от равностойни баскетболисти, но не само най-добрите са важни. Подобрявайки играта на по-слабите, ти съдействаш и на по-силните да се изявяват най-силно.

 

В индивидуалните спортове има някакъв предел на възможностите, в игрите го няма. Затова винаги трябва да се учи нещо. Иначе влиянието на подготовката спада, умът престава да участва в нея.

Малкото, но точно подбрани и насочени тренировъчни средства дават неподозирано добър резултат. В продължение на четири години използвах само шест тренировъчни средства в работата си с баскетболистите на ВИФ /мъже/ и когато в института разбраха това, казаха, че не е възможно. Ширеше се тогава теорията, че било правилно да се прибягва до десетки такива средства. Упрекнаха ме, че осакатявам колектива с моя си способ. Не ме убедиха с аргументи и затова не ме разколебаха.

 

За мене е желязно правилото: „Не прехвърляй своята отговорност другиму!“ Спазвах го като състезател, следвах го и като треньор. Ръководех се не само от желание да бъда справедлив. Ако не осъзнаеш грешката или вината си, утре ще го повториш. Затова, с думи или тихомълком, слагай ръка на сърцето!

Треньорът – демократ или диктатор? Вечен въпрос. И в двата случая може да успееш, но аз присъствах на сцена, която ме изуми и при никакви обстоятелства не бих допуснал в дейността си. Видях един от най-преуспелите треньори да изпитва едни от най-преуспелите баскетболистки като в полицейско следствие – с лампа, насочена в очите на състезателките. Измъкна ли истината, която търсеше? Не знам. Аз обаче предпочитам разговорите, убеждаването, доказателствата - не следствието.

 

Вдаването – ето още един принцип. Пример да приложението му са били винаги ботевградци. В добрите си времена. Тяхната петорка се изцеждаше в борбата. Всеки се хвърляше да направи най-добре това, което може. Техният връх е Йордан Колев. Как са го постинали, ще каже Иван Колев – човек, посветил се изцяло на баскетбола.

Не обичам забраните от рода на „Не играйте зона!“. Щом правилникът разрешава нещо, при необходимост го използвам, иначе играта обеднява и клони към скука.

Най-резултатното е нападението, което завършва с изпълнение на наказателни удари. Реализираните така точки средно на една атака са повече от точките при атака, приключваща със стрелба. Ето защо настоявах за точност от наказателната линия. Казват, че тези биели 100 удара на ден, ония по 200... Ние биехме само по 10 удара на тренировка, на ден се събираха по двайсет. Но – състезателно!

 

Накратко за храненето. Придавам голямо значение на това състезателите да се хранят с апетит, а не просто да преглъщат калории. Мой колега не допускаше играчите да изразяват предпочитания за менюто и твърдеше, че най-капризни били тези от тях, които у дома си са нагъвали всеки ден боб. Може и така да е, глезотии и аз не обичам на организмът все пак знае какво да иска. Съветът на лекаря е решаващ, но не е излишно да се допитваш и до отбора. Възлагал съм подробно допитване на дежурните си. Любопитно е, че най-добро меню съставяше, с оглед на своеобразния рефердум, Лилия Янкова от „Академик“.

 

Хайде да не прескачаме и въпроса за капитаните. Отначало ги назначавахме, после въведох избор. С листчета. Всеки играч подреждаше три имена, събирахме получените точки и капитан ставаше състезателят с най-голям сбор. Демократично. Отборът му се подчиняваше, защото сам го е посочил. Помня първия такъв избор. Сашо Везенков водеше голяма агитация за Любчо Амиорков – смяташе, че като капитан нашият център ще се влага повече в играта. Амиорков обаче се класира втори, спечели Иван Ценов. После пък избраха Цветан Антов. Забелязах, че момчетата предпочитат за капитан колега, който е най-малко пристрастен и по характер е добряк, не е заядлив. С избора си те тушират напрежението в колектива. А че колективът е силата – нямаше съмнение.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Години по-късно ви запознаваме с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на рубриката ни БГ легенди, в която отбелязваме известни личности на българския баскетбол от миналото.



Кликнете и харесайте фейсбук страницата на Superbasket.bg.

Play of the day