« Назад

Кирил Семов: Хвърля пас и спасява! (част първа)

Добави в Svejo
22/01/2016 12:58
Кирил Семов: Хвърля пас и спасява! (част първа) Божидар Такев /вляво/ и Кирил Семов - радетели и творци на най-елегантния ни баскетбол сн. Големите за баскетбол



Кликнете и харесайте фейсбук страницата на Superbasket.bg.

 

Роден през 1930г. в Перник. Висок 186см. Играе баскетбол от 1947 до 1959г. в „Славия“, „Септември“, „Левски“, ЦСКА и Перник. В националния отбор е от 1949 до 1965г. Два пъти е републикански шампион с ЦСКА, няколко пъти – първо място в турнира за купата на НРБ. Най-големи успехи с националния отбор – четвърти на европейския шампионат през 1951г., седмо място на олипийските игри през 1952г., сребърни медали от световните младежки фестивали през 1951 и 1953г. Като треньор печели републиканското първенство с ЦСКА през 1966г., шампион с жените на „Академик“ през 1974, 1975 и 1976г., с националния отбор – пето място на европейското първенство през 1965г., четвърто място на турнира за световната купа – 1966г., седмо място на европейското първенство през 1989г. Образование – висше /ВИФ/, професия – научен работник, преподавател във ВУЗ.

 

Кирил Семов – добър като хляба“. Казва го Людмил Катерински, значи е вярно.


Един от най-чистите хора, които познавам. Душицата му е като изпрана и избелена на слънце.

Връща ли се към състезателните си години в армейския отбор, на първо място Семов подчертава: „Там ние се учехме само на добри неща“. По този начин, чрез подбора на ценностит, той си прави автопортрет. Точен.

Ако някой се отнася скептично към научните работници в спорта, препоръчвам му да се запознае с Кирил Семов. Цялата му дейност е верига от скачени здраво звена – наблюдение, анализ, извод, практическо приложение. Всяко звено е желязно, връзката помежду им – също.


Като него си представям идеалния преподавател в единственото висше учебно заведение за физическа култура – Националната спортна академия. Като него – с много знания, с богат опит в специалността си, с лично изстрадани и израдвани изводи от най-съвременната практика, която не престава да изследва.

Треньорството не му е професия, а опитно поле и обикновено прибягва към него в отзвук на сигнала SOS. Хвърля пояс и спасява – националния отбор, „Академик“, ако се наложи – и опашкаря в „А“ РБГ. Дали обучава мъжки или женски тим не е от значение. Резултатът винаги е бил интелигентна и красива игра. Изпипва нещата и в тънкостите им, и в тяхната цялост.

И в баскетбола, и в живота – човек със собствен стил.

 

- Семов, десетки години се въртим по игрищата, не е ли малко неестествено да си говорим на Ви?

- Не е, защото ние и у дома си говорехме така.

- Прието! Та ако можехте сега да сформирате отбор от най-добрите ни баскетболисти на всички времена, от кои в никакъв случай не бихте се лишили?

- От Виктор Радев, заради новаторството и ентусиазма му. От Георги Христов, Атанас Пейчински и Буби Панов – баскетболисти, насочени срещу стандартите. От тримата Панов е образецът. От Илия Мирчев, защото не е разпилян и на него твърдо може да се разчита, дори червен сняг да вали. Оформи се петорка, но аз не това имам предвид, като ги определям. Критерий ми е най-полезното въздействие на лидерите върху по-младите, които също бих привлякъл, и върху игровия колектив. Вземам под внимание, че на отбора не са нужни еднотипни състезатели.


- Вие познавате добре играчите, които по мой избор определих за българските баскетболисти на всички времена и поканих за събеседници в подготовката за този сборник. Възприемате ли избора ми?

- Възражения ванига може да се намерят, но в общи линии, да, възприемам го.

- В такъв случай какво според Вас определя мястото им в елита? Поне на няколко от тях.

- Капитанското място на Косьо Тотев му подхождаше идеално – и в ЦСКА, и в националния отбор. Бе играч на сигурността, на разума. Емоционално стабилен, повече анализираше и по-малко спореше. Чрез интелекта си и чрез личното си усъвършенстване даде много на тимове, в които игра. Табиетлия човек. И аристократ. Не зная откъде, сигурно от майка му идваше неговият аристократизъм. Какъв е бил баща му нямам представа... През 1951г. Тотев бе обявен за почетен гражданин на Париж. Заслужи респектиращото отличие с безгрешната си игра на европейското първенство във френската столица.


Иван Владимиров бе обединителната фигура на „Славия“. Никакъв спортен егоизъм у този човек! Нагласата му беше „глава сидавам, отбора не предавам!“. Най-специализираният български баскетболист. Никога не правеше това, което не е усвоил – изключително полезно качество. Притежаваше невероятна зрителна преценка за всеки отрязък от играта. Достатъчно му бе да види три-четири сантиметра от траекторията на летящата топка и моментално схващаше къде ще отиде тя, как ше рикошира от таблото или ринга. Точната му зрителна преценка компенсираше невисокия му отскок... Това, което Владимиров правеше по усет, аз съм тренирал усърдно, стараех се да го развивам и у възпитаниците си.


Всестранен баскетболист бе Атанас Пейчински. Той и Георги Христов от Ботевград са най-бързите играчи, които сме имали. Ползуваше похвати, които сам си измисляше. Простички похвати, затова невероятно резултатни. Рационален. Като Буби Панов. Разви се съобразно отбора, в който играеше, не се стараеше да блести на неговия фон, а да допринесе максимално за победата му. Никакво възгордяване. Да сте чули гласа му по време на мач? И извън игрището си бе един добър особняк. След Буби – най-обичаният от публиката. Що за човек е се убедих окончателно през 1965г. Беше ми капитан в националния тим, а влизаше с втората петорка. Нямаше сръднии, нямаше претенции, на терена ли е – играе си играта.


Виктор Радев. Най-големият фантазьор сред звездите. Влечеше го нестандартното, непредвидимото. Майсторството му непрекъснато се обогатяваше. Приличаше на нещо на Ваня Войнова – колкото по-голям играч ставаше, толкова по-рядко шутираше. Упрекваха го, че бил страхлив, че бягал от коша. Не от коша – от догмата бягаше Виктор. От догмата, която гласи „гардът да подава, центърът да бележи точки“. Радев се опълчи срещу инерцията, вместо да консумира – създаваше положения за другите. Изпитваше удоволствие да измами противника с най-неочакван ход, да събере около себе си и върху себе си двама-трима бранители и като освободи по този начин партньора си, да прати топката в ръцете му и да се наслаждава на паниката, която е предизвикал у съперниците си.


Твърдя, че не постът, а възможностите на личността определят организатора на играта. Защо централният нападател да не бъде плеймейкър, ако това му се удава? Той дори има предимство – вижда добре на всички страни, отвисоко по-точно се подава, по-трудно се пресичат пасовете му. И крилото може да играе ролята на организатор. При мене в националния отбор пловдивчанинът Милко Арабаджийски бе тъкмо крило-плеймейкър. Смятам, че Виктор Радев щеше да се изяви още по-пълно, ако повече състезатели бяха възприели адекватно неговия баскетбол.


Не обичам нахалството в играта, макар че то често побеждава. Бодичекът според мене е точно нахалство, особено когато наоколо няма много състезатели, когато сте един срещу един или двама срещу двама. Треньорът е длъжен да привиква възпитаниците си да спазват правилата, а не да ги подучва как да ги заобикалят. Не понасях дебелоочието, с което бе малтретиран Виктор Радев. Известен е изразът, насочен към него - „Убий го в утробата!“. Подобна тактика пречи за усувършенстването и на бранителя, и на нападателя. И само в баскетбола ли?


Играл все с по-възрастни от него баскетболисти, зо 1965-66г. Виктор не бе носил капитанската лента. Излязло му бе и името на неуравновесен човек. Преди да му поверя голямата отговорност в националния отбор, сключих с него нещо подобно на договор. Чрез Ерма /жена му/ го сключих, защото се опасявах, че от моите уста би възприел като опекунство условията му. Те бяха две. Като ветеран, възможно е да не издържи натоварването в определена тренировка – в такъв случай да мине край мене и да ми каже „Тренер, това ми е достатъчно“. Докато го освободя, трябва да продължи заниманието и да не мърмори. Аз мога да се съобразя със състоянието му. Второто условие бе – ако му се допие, да се обърне към мене. Ще го попитам какво предпочита, ще купим питието и ще го внесем в моята стая. Да не хваща за компания младите си съиграчи.


Виктор изпълни коректно и двете условия. Отговорността, която носеше капитанската лента, подобри и поведението, и играта му. Останах изключително доволен от него.

Не искам да подминавам дела на „Академик“ за разгръщането на Радев. Там треньорът Божидар Такев осъществи действително отборна игра с интересно разиграване на топката.


За разлика от Виктор, Илия Мирчев бе еднообразен баскетболист. Но – човек за победа! Той узря изведнъж на основата на най-тясна специализация. От тази гледна точка, след Иван Владимиров, бай Илия бе втория бетон за всеки тим. Правеше ли нещо, правеше го съвършено. Болен да е, да припада – ще го направи. Само треньорът знае какмо е стопроцентовата сигурност на играча. Скъпоценно качество. Тясната специализация, от една страна, ограничава състезателя, но от друга страна дава широк простор за усъвършенствуване на „специалитетите“ до най-фините подробности, до безгрешната им употреба в битката. Така че, докато не се превърна в спирачка за мъжкия ни баскетбол, Мирчев бе неговият несъкрушим теглич.


Буби Панов не се нуждае от характеризиран Кажи името му – казал си всичко. Идеалният баскетболист.


- Хората, за които говорихте досега, може условно да причислим към първото и второ поколение наши „баскетболни висшисти“. Интересуват ме впечатленията Ви и от лидера на следващата висока вълна – Атанас Голомеев?

- Много по-разнообразен от Илия Мирчев. И доста по-неотборен играч от Виктор Радев. Ако бе лекоатлет, щеше да е световен шампион и рекордьор, защото знаеше интереса си, а по дарби носи колоната. Между другото, Методи Томовски казваше за него „По-голям хитрец от мене е само Атанас Голомеев“. Беда е, че у нас нямаше кой да му диша във врата. Когато ираеше заедно с Климент Каменаров, исках да подбудя съперничеството между двамата, което да подтиква Голомеев към максимално развитие. Каменаров обаче стигна до сред-път, изчезна някъде, не се получи конкуренция.

 

През 1966 година включих Атанас в националния отбор, а той тръгна на война срещу треньора. Доста усилия ми струваше да го предизвикам към пълноценно участие в едно упражнение за повторна стрелба след неуспешен удар. Имахме разговор в смисъл – баща ти може да еди-какъв си, чичо ти еди-кой си, това не ме интересува! Тука ти си човек от отбора и – толкова. Голомеев така се ядоса, че като поднови тренировката, си навехна глезена. Истината е все пак, че на мачове използваше максимално качествата си. Хъсът му – колкото боя му, не можеш го стигна. Остроумен, с правилна преценка за хора и обстоятелства – особено, когато емоциите се уталожат.

Никой не може да повярва, че като отиде да учи в Канада, получих двайсет писма от него. Показвал съм ги на скептици. Мисля, че добре разбираше кой му помага да осъществи себе си и се отплащаше и с играта, и с уважението си. Започнеш ли да му се мазниш, печелиш единствено пренебрежението му, защото е и умен, и горд.


- С голям респект говори за Вас и Георги Младенов. Твърди, между другото, че сте най-търпеливият треньор на света. Това дори ме изненада. Има ли нещо конкретно, което да му дава основание да се удивлява от търпението Ви? Или то се дължи на привличането между противоположностите?

- Гошо е много добро момче, много е трудолюбив, но не е в състояние да контролира изблиците си. За да го ръководиш, наложително е да го разбереш. Ето един пример...

 

През 1977 година лагерувахме в Трявна, подготвяхме се за универсиадата в Загреб. Разпределих веднъж играчите на четири групи за състезание по стрелба и, за да се упражняват момчетата повечко, не прекратих битката така, както бях определил – след четвъртата поредна победа на един от „тимовете“. В него бяха Георги Младенов, Цветан Антов и Кою Коев. Настървен в играта, а и под влияние на умората, Гошо избухна: „Вие не сте честен!“

 

Така ли? „Щом не съм честен – казвам му, - не бива да ви бъда треньор.“ Взех си екипчето, гуменките и хванах пътя към планината. Да си призная, отидох всъщност да нагледам маршрута за похода, предвиден за следващия ден и нямах никакво намерение да изоставям отбора. Момчетата обаче решили, че действително ги напускам, събрали се, говорили си, каквото говорили, като се връщам, заварвам пред вратата на стаята си Сашо Везенков и Георги Младенов.

В присъствието на Гошо Сашо ми съобщава,че освобождават провинения от отбора.


- Кои сте вие, питам го, които сте взели решението?

- Комсомолската организация.

- Комсомолската организация ли е събрала този отбор?

- Знае се, че Вие го събрахте.

- Тогава не сте вие, които ще освобождавате Георги. Не зная какво сте говорили, но щом казвате, че правият съм бил аз...

- Така смятаме всички.

- Тогава извикайте и капитана Иван Ценов.

 

Дойде и Ценов, обясних им, че ако тренировката бе приключила скорострелно, нямаше да принесе достатъчна полза и затова умишлено съм ощетил групата на Георги. На него пък казах, че със своята припряност и със склонността си моментално да става говорител на всеки недоволен се превръща в маша. Че не е глупав човек, но щом не може да разбере това, значи не е за националния отбор и ако случаят се потвори, ще бъда принуден да се разделя с него.

Извини се, благодари ми и подготовката продължи.


Вероятно и покрай тази история ме смята за търпеливец, макар че и моите нерви са ми изневерявали неведнъж.

Младенов е всъщност най-добрия ни баскетболист през последното десетилетие. Натякват му понякога, че бил само стрелец, че само това си знаел. Абсолютно е невярно. Гошо е доказал, че при определени условия той подава топката така точно, както и шутира. Че може да е остроумен и предвидлив организатор на нападението и при отбрана не се жали никак. Но дали ще направи всичко, което може, зависи не единствено от него. Вметнах, че Виктор Радев се разгърна върху благодатната почва на софийския „Академик“ - Младенов просто нямаше подобен късмет. Баскетболът не е индивидуален спорт, зависим си от партньорите си, от игровия почерк на тима си.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Години по-късно ви запознаваме с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на рубриката ни БГ легенди, в която отбелязваме известни личности на българския баскетбол от миналото.


Play of the day