« Назад

Атанас Пейчински: Обещавам да бием американците! (част втора)

Добави в Svejo
16/04/2015 12:15
Атанас Пейчински: Обещавам да бием американците! (част втора) сн. Големите за баскетбола

И сред локомотивци имам доста приятели. Може би от времето на ДСО-тата. С Анто, с Гецата Кънев, с Мони Гяуров /какво техничарче бе Мони!/... Дружах с тях. В чужбина Гецата настояваше да сме в една стая, заради чичо си в Америка. Той има чичо в Щатите и щом пристигнем някъде и се настаним, погваше ме:

- Хайде, Наско, да търсим пощата!

- Чакай, бе човек, какво общо имам аз с италианската /или френската, или чилийската/ поща?

- Как да нямаш, нали си пощенски служител?

Както и да е, намираме пощата и Гецата бие телеграма, все една и съща „Чичо, прати пари. Град еди-кой си, хотел еди-кой си, стая номер...“

 

- И получаваше ли нещо?

- Редовно. Не беше скръндза Кънев, та и ние виждахме хаир от американския му чичо.

 

Буби Панов... Що шах сме играли с него! До двайсет и една, до трийсет и една партии. И двамата – запалени. Бил лазил като магаре? Не помня. Но че с треньора Катерински играхме на сляпа баба, съм сигурен.

Колоритни личности, теркове в баскетбола – колкото щеш! Освен Анто, Темков, Катерински, терк си бе, например, и Георги Родионов – Шашмата. Като влезе в залата или на игрището на „Раковски“, непременно се ръкуваше с всичките си познати от първия ред на трибунките. Процедурата му отнемаше точно едно полувреме.

 

- Наско, май че дълго се въртим около баскетбола, а оставяме встрани същината му – състезанията.

- Защо пък „около“? Сигурна ли си, че същината на играта са само мачовете и че тя трае точно определено време?

 

- Така е, не съм съвсем сигурна. Но както сме тръгнали, очевидно ще стигнем и до жена ти. Залюбихте се на игрището, където Сийка хич не беше безгласна буква...

- Ха-а-ха, даже прекалено гласовита бе. Встрастена почитателка на баскетбола, на „Левски“, на мене. Още преди да се запознаем, преди да се оженим, бе натрупала снимки и отзиви за проявите ми, после притури към тях и събираното от майка ми. Гледай и не питай за Народната библиотека! Няма да забравя как след някаква наша загуба събу едната си обувка и погна да бие с нея съдията. Гони го до съблекалните, при вратата им почти го застигна, добре че оня я хлопна под носа й. Като си познавам стоката, голям пожар предстоеше.

 

- Излиза, че си прав, баскетболната игра наистина не е 40 плюс 40 плюс 40 минути мачове. Настоявам обаче да те върна на едни конкретни 40 минути. Имам предвид загубата ви от руснаците на еропейското първенство в София /1957/. Твоето поколение още лее сълзи, че с нея сте пропуснали шанса си да станете шампиони на континента. Не подценявате ли така сребърните си медали?

- Не, те отразяват най-големия ни успех на материка, но ни боли, защото останахме на косъм от златото. Според мене причината нито е техническа, нито е тактическа, чисто психологическа е.

След разбора ни за мача със СССР при нас дойде представител на централното физкултурно ръководство и ни съобщи, че ако победим, всеки ще получи по 500 лева. Много пари ни се видяха това – и за времето си, и за нас самите, непривикнали на подобни награди. От вестта, която уж трябваше да ни окрили, краката ни омекнаха. Моето мнение е, че ако не бяха ни казали за петстотинте лева, можехме да бием руснаците и да станем шампиони. За пръв път в историята на мъжкия ни баскетбол! Наградата бе оповестена в една от стаите на хотел „Севастопол“, там лагерувахме, там се шашнахме от парите, там закопахме късмета си. Останалото от състезанието е вече известно.

 

- На световния шампионат в Чили /1959/ ти спечели място в символичния отбор на планетата. В знаменития ни мач с американците голмайсторът ни се казваше Атанас Пейчински. Треньорът на САЩ сметна за чест да те има в своя състав- Кажи още нещо за това паметно състезание.

- Много интересна бе подготовката за него, защото бе съпроводена от голяма битка за място в дванайсеторката на националния отбор. Приятелство, майтапи, но и битка. Извън плановите тренировки, организирахме си игрички центрове срещу гардове. В състава на защитниците бяхме аз, Буби Панов, Пецата Лазаров и Мишо Семов. Хвърляхме се яростно да опазим коша си от централните нападатели, те от своя страна също извличаха полза – свикват да шутират по-отдалеч, да подават повече, дори да пресират.

Конкуренцията тука ни закали за „там“, затова наблягам на битката на родна земя.

 

След като в Чили се класирахме за финалите, отборът се събра и, вдъхновени от силния си старт, заобещавахме:

- Обещавам ви да бием еди-кой си отбор!

- Аз пък ви обещавам да премажем еди-кой си.

Никой не искаше да остава назад, всеки хвърляше от тежък по-тежък камък. Като се стигна до мене, без закана бяха останали само американците. Не усетих как ми се изтръгна от устата:

- Аз пък обещавам да бием Щатите!


Вероятно затова съм играл силно срещу тях и са ме избрали за световния тим. При подобни приказки на ангро как няма да играеш дори душата ти да излиза?

Все пак ни победиха. Но само с 5 точки.

Като ги гледаше как дават израз на огромната си радост, че са се отървали от нас, Буби Панов изтърси:

- Чудя им се на акъла, като че ли кой знае кого са победили!

Яко ги бяхме озорили, вкараха да играе дори един от лидерите си, който бе с гипсирана ръка. Накрая им помогна и френският съдия, чилийските вестници отбелязаха неговата „игра“ на страната на американците.

За бойкота срещу Тайван не желая да си спомням. До последния момент се надявахме да го отменят, и Катерински се надяваше, бори се той доколкото възможностите му позволяваха. Имаше обаче власт и над неговата корава глава.

 

- Ти участва и във възхода, и в олимпийското падение на националния ни отбор. Като причина за провалянето ви в Рио /1960/ Цеко Барчовски причислява и преяждането. Споделяш ли мнението му?

- Имаше нещо такова. Там се хранехме в различни палати, според регионалната кухня на олимпийците. В нашия стол нямаше банани, а забелязахме, че в американския ги носеха с кошове. Петко Лазаров пращаше Течката да ни снабдява оттам. Е, не сме преяли точно с бананите, но изобщо си похапвахме добре.

 

- Друг спомен от Рим?

- Там като че ли бе даден отговор на въпроса, който отдавна занимаваше баскетболните ни специалисти: да се наложи ли ограничение за височината на играчите? Смяташе се, че свръхдългите загрозяват и изопачават баскетбола. Техничен, пластичен и атрактивен, американският център Бил Ръсел показа, че проблемът не е в ръста, а в начина, по който се използва. Докато Яшата Круминш /СССР/ например пробягваше терена веднъж, черният Бил вземаше същото разстояние три-четири пъти. Той не изопачаваше, а обогадяваше по невиждан до тогава начин баскетболната игра.

Помня и как си тръгнахме от Рим. Нататък пътувахме с автобус, по обратния път – с влак. Чух как някакъв шеф заръча на Гецата Кънев: „Ти си учил в же-пето и затова те назначавам водач!“

 

- Искаш ли да завършим разговора си с треньорите, които са те учили?

- И те бяха теркове като нас. Теркове-личности. Изброявам: Иван Тодоров, Любо Йончев, Тонко Райков, Божидар Такев, Людмил Катерински, Веселин Темков, Иван Стоянов... Иван Тодоров ми е показвал много интересни тънкости на баскетбола, от него например съм запомнил принципа „където и на игрището да се намираш, не губи ориентация за коша!“. Баджо бе кумирът на детството ми. Той изгоря в спорта. Остави следи не само в Плевен, доколкото знам, негова е заслугата да бъде построена залата в Ямбол. Темков... Както и да го извъртиш, на него дължим ентусиазирания си щурм към медалите в Белград /1961/. Умееше да влезе под кожата на състезателите. Чула си вече за „специалната ракийка“ преди мача ни с французите на това европейско първенство. Според мене, той напълно преднамерено изигра номера със закъснението си при решителната среща...

Хубави години бяха, но много бързо минаха.

 

Точно така, Наско! Както в поговорката „Дните се влачат, месеците вървят, годините летят“.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ви запознаваме с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на рубриката ни БГ легенди, в която отбелязваме известни личности на българския баскетбол от миналото.

Play of the day