« Назад

Атанас Пейчински за родния Плевен и за верността към клуба (част първа)

Добави в Svejo
08/04/2015 11:00
Атанас Пейчински за родния Плевен и за верността към клуба (част първа) Надбягал и четиримата противници, великият фантазьор Атанас Пейчински /9/ крои мярката дори на знаменития Виктор Радев, сн. Големите за баскетбола

Роден в Плевен през 1935 г. Играе баскетбол от 1951 до 1975 година – в „Динамо“ и „Спартак“ в Плевен, в „Левски“ и „Пощенец“ в София. В националния отбор е от 1956 до 1975 г. Със сребърен медал от европейското първенство през 1957 г., с бронзов меда от ЕШ′61 г., пето място на олимпийските игри в Мелбърн, седмо място на световния шампионат в Чили /1959г./. В символичната петорка на планетата през 1959 г. Образование – полувисша, слаботокова техника. Началник на телекс сервиз.

 

Въплъщение на радостта от играта. Веднъж да го видиш как се вихри по терена, и ще ти се прииска сам да хукнеш след топката, толкова лесен изглеждаше баскетболът в изпълнение на Атанас Пейчински. Никакви усилия, никакъв хъс, никакво напъване. Просто забава. Така зрителят възприема най-силните съчетания на висилката или успоредката, изпипани от гимнастици-виртуози.

 

Дон Кихот на тема фикзултурно дружество „Левски“. След като отборът му бе прекръстен, Наско понечи да вкара в елитната група нов „Левски“, състеване само от пощенци. До четирийсетата си година гони химерата, мяташе копие срещу вятърни мелници. Не успя. В своето време не успя. Пред такава вярност обаче – шапки долу!

На световния шампионат в Чили го избраха в символичния отбор на планетата.

След него се влачеха тълпи от запалянковци, за да му кажат своето „Браво, Наско!“. Или да му искат автограф.

 

В същото време той най-добросъвестно вършеше работата си на специалист по телетайпите, без дори да ползва правото си на скъсен работен ден. Отсъстваше само когато е на състезание или на подготвителен лагер. До днес верен.

 

- Наско, и ти си плевенска издънка. Как изглежда родното място в твоите баскетболни спомени?

- Целият голям двор на мъжката гимназия бе очертан с игрища. Поне пет-шест бяха. Нямаше ученик, който да не играе. Навалица! Вредиш ли се до коша – добре си. Доброволните спортни организации /ДСО/ уреждаха много състезания – между тях, в самите тях – градски, окръжни, за първенство на централните им съвети, междупредставителните отбори на ЦС на ДСО. Така попаднах в сборния отбор на „Спартак“, където ме взе Баджо – Иван Стоянов. Голяма личност бе той. Гецата споменава за математическите му дарби. Жал ми е, сега нещо се поболял. Пишел приказки. „Имало едно време...“ и така нататък. Пишел ги тези приказки за някогашните си съиграчи и баскетболни ученици. За Буби, за Кольо...

Межд другото, през 1952 г. станах голмайстор на републиканското юношеско първенство.

 

- Дали заложбата ти е по наследство? Намират ли се спортисти в семейството ти, в рода ти?

- Родителите ми не са спортисти, макар че баща ми е едър, як българин. В началото той се противеше на целодневното ми къснене по игрищата. Хвана ме веднъж като мъкнех маркуча от къщи, за да поливам сгуриената настилка на площадката и ми забрани да играя. Строгостта му постигна обратен резултат. За да не ме задържат у доба, изобщо не се прибирах, след часовете оставах направо край баскетите. Днес така, утре така, домъкнах 9 двойки. Пак среща-разговор в домашна обстановка, в кухнята. Какво, защо и тъй нататък. Обещах на татко да си оправя успеха, ако отмени забраната. „Да видим!“ - вдигна гарда той.

 

Удържах на думата си, след училище бързах да се върна, да си науча по най-бързия начин уроците, та да отпраша към кортовете.

Такто беше левскар и по-късно се гордееше с мене. Помня как след някаква победа той дойде на терена и се бръкна в джоба. „Ти вкара двайсет точки – каза, - ето ти двайсет лева. Утре като вкараш четирийсет, ще получиш 40 лева“.

 

- А как попадна в софийския „Левски“?

- Иван Тодоров, който ме бе тренирал в Плевен, ме срещна на Колодрума и уреди да вляза в Телеграфо-пощенския институт. И така – в „Динамо“, в „Левски“... в националния младежки отор, национал при мъжете – до европейския шампионат в Москва /1965/. Само ние с Рашко Златев по онова време играехме и работехме. Останалите бяха я студенти, а военизирани.

 

- Но през шейсет и пета ти ве съблече състезателната фланелка?

- Само националната. В „Левски“ останах до обединението със „Спартак“. След това продължих да участвам в работнически състезания. Сформирахме хубав тим „Пощнец“. Тайната ни цел бе да се развие спортът в пощите така, че да образуваме нов клуб „Левски“. От тази мечта се ръководеше и много ни помагаше един заместник-министър, Аладжов се казваше.

 

Играх до четирийсетата си година заедно с Рашко Златев и други бивши съотборници, непреминали в полупрофесионалните отбори. За първенството на „Б“ републиканска група се състезавахме, за малко да се вредим в „А“ групата, но ни попречи наредбата, която ни задължаваше да имаме 12 играчи. Нямахме ги, принудихме се да вземе хора отвън, така се разби духът на пощенци.

 

Жалко, симпатичо тимче бе, 24 карата аматьорско. С него обикаляхме различни по-малки селища и тогава разбрах колко обичан бе „Левски“, че няма роден край без левскари. Играехме с местни отбори, а публиката ръкопляскаше на нас. Ето защо искахме да възстановим старото си име.

В Чирпан като ходихме, от съседната маса в ресторанта ни поръчаха почерпка, върнахме им и ние жеста и гипитаме защо ни пращат питие, нали знаят, че сме спортисти. А един от тях:

- От нашите си знаем. Пият. Обаче не играят. Днес видяхме, че вие хем пийвате, хем играете. Затова ви черпим. И защото сте левскари!

Старшна публика имахме. Запалянковците познаваха и кътните ни зъби. И ние ги познавахме. Ако не по имена, поне по физиономии.

 

По едно време дойдоха пратеници от „Спартак“, придумват ме да играя при тях. Сигурно съм споделил с някого от колегите си, разчуло се. Минавам през градинката през Централната баня, където редовно се събираха привържениците ни. Ограждат ме от всички страни.

- Носи се слух, че те викат в „Спартак“, вярно ли е?

- Вярно е.

- И какво? Ще отидеш ли?

- Няма.

- Добре... Ако бе рекъл, че ще ни напуснеш, голям бой щеше да изядеш.

 

- Какво всъщност бе баскетболът в твоя живот?

- Беше и си остава игра. Не професия, не дълг, а чиста игра – като детската. В събота, в неделя, като няка къде да отидеш, хайде на площадката. И състезанията в центъра на София протичаха интересно. Цели семейства излизаха да се разхождат по улица „Раковски“, където привечер ставаше „движението“. Минат покрай игрището на „Локомотив“ и се отбиват да погледат. Зяпачи надничаха и от прозорците на околните сгради. В залата на булевард „Сливница“ посетителите седяха до самата ограничителна линия на терена, пред скамейките ни, случваше се да не можем да вкараме топката в игра от аута. Сетне разхвърляха няколко срещи, изчезна атмосферата... Напоследък нещо се развива, пораздвижва се. Откакто започнаха да предават по телевизията състезанията от професионалната асоциация на Щатите, живват ученическите и махленските площадки, поне които от тях да останали. До нас има футболно игрище, оградили го вече, боядисали го, монтираха кошове и децата се събират, играят баскетбол.

 

- Къде е това? Къде живееш?

- Близо до Трета градска болница... Но още не съм отговорил на въпроса ти за баскетбола в моя живот. Освен игра, той е и приятелство. Скоро Гецата Панов навърши 60 години. Заедно с роднините си покани на своето тържество и нас, останалите живи плевенчани. То повече на гробищата взехме да се срещаме... Тогава, на гощавката, си казахме, че и век да не се видим, приятелството ни си е приятелство.

Помниш ли Гео Тошев от пловдивския „Академик“, национал? Той завърши медицина, двайсет години не се бяхме виждали и чували. Когато зет ми се разболя и се наложи да постъпи в болница, настояваше да го прегледат в родния му град, пловдивчанин е. Позвъних на Гео и той веднага: „Още утре да дойде, чакам го!“ Жена ми ахна: „Тия ваши баскетболни връзки са железни!“ Не са връзки – приятелство е. Приятелството от най-хубавите ни години. Не е нужно да сме играли в един клубен отбор, важното е, че сме били заедно в баскетбола.

 

- Състезателите, с които най-често другаруваше?

- С кого ли не съм другарувал? Много хубав човек е Рашко Златев. Той и сега, като минава край нас, отбива се. Налегна го беда, почина жена му, отгледа си двете момчета без да хленчи. Ние с него заедно захвърлихме института и пак заедно работехме в телеграфа – през цялото време, докато спортувахме активно, дори като играехме в националния тим!

Помня и Сашо Владков, в първия отбор на „Динамо“ като играеше. Умен човек, свестен мъж, не е чудно, че се издигна като журналист в радиото.

 

Най-много май че дружах с Иван Цончев, с Пецо Лазаров, с Течката – Стефан Стойков. С Пецо бяхме известно време съквартиранти на улица „Криволак“. Изключително съвестно тренираше той, повече от мене, аз го удрях главно на игра. Не съм го срещал напоследък, но доскоро всяка сутрин изкачвал Черни връх и като слезе в града – на работа. Стана преподавател във висше учебно заведение, може и професор да е вече. Два пъти участва в туристическия преход Ком – Емине. Бяха и в маратона на София, класира се, мисля, петнайсети. Подигравах го:

- Подозирам, че навремето ти не си играл, само си маркирал. Иначе как ще се съхраниш до такава степен, че и десетилетия по-късно да бягаш да се катериш, да вършиш чудесии...

Не ми остана длъжник:

- Кой както я нареди, Насо!

Истината е, че Петко Лазаров никога в нищо не се е пестил.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на рубриката БГ легенди, в която отбелязваме известни личности на българския баскетбол от миналото.

Play of the day