« Назад

Цвятко Барчовски: Нашето поколение заслужаваше европейска титла (част втора)

Добави в Svejo
25/11/2014 10:50
Цвятко Барчовски: Нашето поколение заслужаваше европейска титла (част втора) Бенефисен турнир, събрал националите на Югославия, играчите на италианския „Симентал” и представителен европейски отбор

- Щом тръгнахме по следите на знаменити мачове и на отделните погледи към тях, кажи нещо за победите ни над съветския отбор. Над смятания за несломим съветски отбор!

- Когато през шейсета година ги бихме насред Москва, аз пазех Ахтиев, висок някъде към два метра и двайсетина сантиметра. Помня, че попитах Божидар Такев, тогавашният ни треньор, как да се справя с тази грамада, а той ми препоръча да тичам на зиг-заг срещу него. Вардех го отпред, отзад, край ръцете му, под ръцете му... Победихме – значи все донякъде съм се справил.

В мач за Купата на европейските шампиони ЦСКА се срещна със съветския първенец. Пак сме в Москва, пред залата се сблъсквам с Алачачан, една възчерничка баскетболна стреличка. Той:

-Барчовски, къде отиваш?

-На тренировка.

-Защо ти е да тренираш? Аз съм написал учебник по баскетбол, прочети го и ти е достатъчно.

Победиха ни.

 

На ответния мач в София обаче победихме ние. Отивам при Алачачан и му връщам обратно тъпкано:

-Нямах време да чета твоята книга – казвам му, - но ти препоръчвам да прочетеш моята.

 

Играта по онова време никога не траеше четирийсет минути, както е по правилник. Тя неминуемо имаше пролог и епилог – задявки преди състезанията, празнуване на победите, разтуха чрез остроумия, закани „Днес бе така, ама утре...”, или „Бихме ви и пак ще ви бием!”...

 

Боляло ме е и още ме боли, че нашето поколение заслужаваше една европейска титла, а не успяхме да си я вземем. Виж как унгарците се възползваха през 1955 година от домакинството си в Будапеща! Най-близо бяхме до нея в София през 1957 г. А защо не и в Истанбул през петдесет и девета, изобщо в периода от петдесет и пета докъм шейсет и първа, та дори до шейсет и трета година.

 

Силни бяхме, много силни. Ние с бай Илия побеждавахме цели отбори. Аз заплашвам от крилото и ако бранителят не дойде плътно до мене, шутирам, бележа кош. Притиснат ли ме, пас към Мирчев и той вкарва. От един поглед се разбирахме. Така бе с всички ни. Закъсаме ли в определен момент, прибягвахме към взаимодействия по двойки – гард с център, гард с крило, крило с център... И по тройки плетяхме добра мрежа. Всеки изявяваше характерните си качества и се допълвахме. Отбор бяхме, не сбор от единици.

 

- Как ще обясниш, че този „отбор, а не сбор от единици”, се пропука в апогея си – на олимпийските игри в Рим, веднага след като победихте руснаците в Москва? Подозирам, че остава нещо скрито-покрито?

- Ами, скрито! Всичко се знае. Бедата бе, че започнахме състезанието с голяма кошница.

 

- Катерински оценява като грешка, че в навечерието на олимпийския турнир сте играли контролен мач с югославяните, разкрили сте си картите и те са ви излъгали. За неговото мнение се сетих наскоро, когато у нас гостуваха бразилските волейболисти. Тренировките им – на закрити врати.Изчаквали са да напуснат залата дори чистачките. Изглежда вие действително сте подценили не само югославяните, а и тактическата тайна, скритото оръжие?

- Виж, за това не съм се замислял. А че подценихме югославяните си е едно на ръка. Когато Надя Лекарска ни съобщи в коя група се е паднало да играем, почувствахме се на седмото небе. Югославия? Франция? Чехословакия? Голяма работа! Били сме ги и пак ще ги бием.

Шокираше и стартовият ни състав. Ако треньорът прикриваше някаква хитрина, само той си я знаеше.

 

Непоправимото стана. Загубихме. След победата ни над Чехословакия неочаквано се оказа, че то не било чак толкова непоправимо, обаче натупаха ни и французите и – аут от челната олимпийска осмица.

 

Краят на мача с Франция като да е бил вчера, пред очите ми е. Водим с две точки, чувам свирка и виждам, че съдията сочи към мене. Вкамених се. Не съм докоснал противник, откъде го измислиха този фаул? Оказва се, че провинението е на колегата зад гърба ми, той охраняваше коши ни от знаменития противников център Беньо. При това ни наказват с техническо нарушение. Естествено, асът на „петлите” превръща в точки двата удара, те изравняват, ние играем като попорени и в продължението ни виждат сметката.

През цялата си състезателна дейност, та и до днес много се дразня като чуя:

„Това е подготвителната среща за европейското първенство” или „Този мач няма значение”. Тоест, съществуват мачове, в които ти е позволено да играеш криво-ляво. А си излязъл на терена под името на България или на клуба си. Заложил си престиж и всякакви „подготвителни” и „незначителни” са измислица.

 

Казвам го, като вземам повод от играта на французите срещу нас в римската олимпиада. Те нямаха абсолютно никаква възможност да се класират във финалната осмица, обаче понятието „престиж” е представлявало нещо за тях.

След катастрохата се натъпкахме в една от стаите, не дойдоха само двама, според мен бяха отишли по любов с наши атлетки. Спорихме, умувахме какво да правим по-нататък. Аз самият усещах, че след публичното посрамване на отбора ни нямам сили да продължа да се бия да девето място. Грехота бе да харчим държавни пари напразно. Казах го на момчетата и предложих да прекратим олимпийската си одисея. Подкрепиха предложението ми.

 

Цяла нощ се карахме за „френския” мач, не спахме, сутринта извикахме Люто Божев, уведомихме го за решението си. Той го възприе и уведоми ръководството на делегацията ни за него. Пусна се слух, че са ни върнали насилствено. Не е вярно, сами стигнахме до извода, че не заслужаваме да играем повече.

Още нещо няма да забравя от дните на черната ни олимипада. На римската гара треньорът Никола Колев се разплака. Видях го как се скри в навалицата, извади носната си кърпичка и избърса очите си. По нареждане на ръководството той оставаше в Италия – да проследи баскетболния турнир до края му с оглед на бъдещето... Горд човек беше Колев.

 

- Извинявай, Цеко, но и ти потулваш нещо. Мълвата тогава донесе, че свади са причинили провала ви.

- Не помня. Мога да добавя само, че отидохме в Рим седем-осем дни по-рано, за да се пригодим към условията. Оценявам го като грешка, смятам, че не се нуждаехме от аклиматизация, ей къде е Италия. Истината е, че през тази седмица преядохме. Олимпийската кухня ни засипа с благинки, каквито рядко виждахме на сиромашката си трапеза, нахвърлихме се върху тях като първи лакомници.

Никакъв хранителен режим! Напълняхме, натежахме и това се прибави към подценяването на съперниците, за което вече разказах. Ох, храненето, храненето...

 

- Дългият ти баскетболен път те срещна с не един треньор. Кого от тях с какво си запомнил?

- Отличаваха се много един от друг, всеки по своему остана неповторим. Ако по някакъв магически начин можеха да се сглобят, щеше да се получи идеалният треньор. Положителните им качества правеха силно впечатление и ги налагаха като авторитети. Трудолюбивият Кирил Хайтов, упоритият Димитър Митев, любознателният и амбициозен Никола Колев, непредвидимият Веселин Темков... Ами Божидар Такев, ами Симанов, ами Сашо Димитров, Христо Хайтов, Шефа... Тогава се чудеха кого от навалицата подходящи треньори да изберат за наставник на националния отбор. За разлика от днес, когато се чудим откъде да изровим един подходящ за тази работа човек.

 

Сетих се още нещо за Никола Колев, уникален случай. Той си подаде оставката, защото не се съгласи да му налагат „отгоре” методически постановки. Достоен мъж. Каза, че не ще да играе по чужда свирка, грабна си шапката и се отдаде на това, за което бе учил. Ако не се лъжа, по образование бе икономист или счетоводител.

 

Всички ние си имахме по едно, че и по две висши образования. Това ни поддържаше до известна степен независими. Аз завърших Икономическия иститут като редовен студент, учех рано сутрин и късно вечер. Сетне се дипломирах и във Висшия институт за физическа култура, подготвях се за треньор.

Знаеш ли кое е най-ценното в аматьорския спорт? При него ти си активен участник, а не пасивен изпълнител, зависим от хората, които ти плащат.

 

- Не зная точно колко пъти те включваха в символичния отбор на континента и кога бе това?

- След европейските първенство през 1955г. в Будапеща, през 1957г. в София, през 1959г. в Истанбул. През 1965 година бе уреден турнир с участието на сборен европейски отбор, сборен състав на Югославия и италианския „Симентал”. Капитан на европейците бях аз. Любопитното е, че се събрахме трима баскетболисти, които в страните си играят с номер 11. Дойде време да ни раздават екипите и възникна проблем – кой от тримата ни да вземе своя номер. Трогна ме жестът на белгиеца Лоридон, без колебание той каза: „Аз давам правото на моя капитан!” Другият номер 11 го последва: „И аз!” Това бе признание за капитана, но и за българина Барчовски. И признак на спортна лоялност.

 

.... Номер 11. Това бе номерът и на Ваня.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.

Play of the day