« Назад

Цвятко Барчовски: Отстъпвам Номер 11 на моя капитан! (част първа)

Добави в Svejo
21/11/2014 14:45
Цвятко Барчовски: Отстъпвам Номер 11 на моя капитан! (част първа) Цвятко Барчовски с наградите на голмайстойр в голям международен турнир с участието на българи, американци, французи и германци, сн. Големите за баскетбола

Играе баскетбол от 1951г. до 1968г. в „Славия” и ЦСКА. В националния отбор е от 1953 до 1968г. Сребърен медали от ЕШ’57, бронзов от ЕШ’61, пето място на олимпийските игри през 1956г. и седмо на световното първенство през 1959г. Златен медал от световното студенстко първенство през 1957г. Най-добър играч в това състезание. Няколко пъти е в символичния и в действащия отбор на континента. Над 300 международни мача. Образования – висше /икономика, ВИФ/. Професия – треньор.

 

Бодигардът на българския национален кош – това бе Цвятко Барчовски – Цеко. Амбициозен и силен, дърво с корена му ще изтръгне. Прибавете и стрелбата му, особено позиционната, и ще добиете представа за ролята му в „Славия”, в ЦСКА, в националния тим.

Навлезе в играта заедно с Вили Коларов – едно момче, което дядо Господ сякаш бе сътворил по специална поръчка на баскетболната ни федерация. Сравнен с него, Цеко изглеждаше ръбат, недодялан. Само за година обаче земноватия Барчовски излетя в небесата, а „божественият” Вили застина на земята. Този пример до днес сочат специалистите, когато искат да докажат, че в основата на успеха е характерът.

 

Ако чуеш някого да казва „Не мога” или „Не знам”, бъди стопроцентово сигурен, че това не е Цвятко Барчовски. Щеше да е празнодумец, ако не беше прав. Той обаче и можеше, и знаеше – как да играе срещу силния по-силно, срещу хитрия по-хитро, срещу дръзкия по-дръзко. Научи се, защото преди да каже „мога” и „знам”, беше убеден – „искам”!

 

Голямата му любов бе Ваня Войнова, примата на женския ни баскетбол. И двамата играеха с номер 11. Ожениха се и наплодиха още един национал и още една националка – Росен Барчовски и Ивета Барчовска.

Един от най-старите ни национали Иван Янев носеше прякор „министъра” без да е министерствал. Така че Цвятко Барчовски е засега единственият „действащ министър” от най-яркото ни баскетболно съсловие като председател на Комитета за младежта и спорта.

 

- Цеко, в интервю пред Валентина Петкова за вестник „Ноще труд” казваш, че докато си наблюдавал тренировка на националите ни, си решил да играеш баскетбол с непоклатимата увереност, че ще станеш по-добър от тях. Не бе ли прекалено дръзко самочувствието ти?

- Успехът не е за колебливите. Още преди да пипна баскетболната топка, аз знаех какво представлява той, защото бях голмайстор на градското юношеско първенство по футбол, а отборът ми „Славия” стана шампион.

 

- И кой вятър те довея в баскетбола?

- Случи се през 1951г., време на всеядство в спорта. Освен че играех футбол, хвърлях се и в леката атлетика, и в скиорството... Нищо смайващо нямаше в това да сменяш увлеченията си.

 

- Как по-конкретно извърши смяната – спомняш ли си?

- Помня ясно. Връщах се от футболен мач и се отбих на площадката до кръстовището на улиците „Расковски” и „Иван Вазов”. Там националите се подготвяха за европейския шампионат в Париж или за балканиада. Гледката ме заинтригува и наистина си помислих, че ако реша мога да играя по-добре от тях. Споделих с футболиста Тошко Байкушев, че искам да се заловя с баскетбол, той казал на Димитър Митев, беше приятел с него, а Митев ме свърза с юношеския треньор на славистите Иван Ивановски. Скоро след като бях облякъл състезателния екип, Митев ме взе при себе си, при мъжете. И станахе шампиони. В състава ни бяха Вили Коларов, Габата /мисля, че се казваше Христосков/, Господин Колев – Мечо, от Стара Загора, Жан Спасов – Сириеца... На игрището до Руски паметник се събирахме боксьори, футболисти, баскетболисти, лекоатлети, волейболисти – цяло бяло съзвездие. Запомнил съм още Методи Иванов – Доктора, Иван Терзиев – Чомпето, Петър Панайотов – Шу, Тошко Цонев, вече доминираше Иван Владимиров – Дългия... Толерантност, приятелство, свързани бяхме като в сговорно семейство. От него извираше силата ни. Помня една страхотна година за „Славия” /тогава „Ударник”/ - 1953. Тогава всичките ни баскетболни отбори станаха първи – мъже, жени, юноши и девойки. Празнувахме в „България”, най-лускозния ресторант в София.

 

Казах, че успехът не е за колебливите.  Той е за силните характери. Точно такива се бяхме събрали в „Славия”. Особено Владо Славов – капитанът ни. Не отговориш ли на изисквания му, мисли му. За една грешка на съиграч той се сърдеше седмици. Не знам как ще квалифицираш това сърдене, но то даваше добър резултат. Катилството, спортната злост се предава от човек на човек незабелязано, несъзнателно. Нагласата ни бе да не проиграваме спечеленото. Поведем ли с две точки, знаеше се, че ще победим. Да сме се отскубнали с 15-16 точки и да позволим противникът да обърне играта – изключено! Тогава правилата разрешаваха да пестим топката, трийсетте секунди ги нямаше, и ние се възползвахме от несъвършенствата на „закона”.

 

Тренировките ни провължаваха по два, два и половина часа. След тях нямаше „довиждане”. Ненаситени, оставахме да си доиграем. До припадък.

 

Успехът зависи не от това колко си тренирал, а колко си се вложил в играта. Ние се влагахме без остатък. И издържахме. Аз можех да изиграя два мача един след друг. Не като изключение се соча, а като част от общото. А сега? Имало мач за Купата на европейските шампиони – отлагаме срещи от първенството си, да не се преуморели момчетата. А като играехме шестдневни турнири, уморявахме ли се? Никой, ръководейки се от треньорските дневници, не може да изчисли по колко часа сме тренирали. Задържахме се на площадката не защото трябваше, а защото искахме. Жадни бяхме да се научим и да докажем себе си – нещо, което може изцяло да се осъществи само на спортния терен. Аз отделни мачове съм забравил, но споменът от радостта от играта ме следва още.

 

- Много баскетболни двойки роди вашето време, венчавка след венчавка...

- Сегашните развлечения на младите хора ги разделят. Нас баскетболът просто ни комплектоваше. На едни игрища тренирахме, не както е днес – мъжете тук, жените на километър от тук. Въртяха се наоколо и привържениците ни, формираше се постоянна среда. Тръгнем ли си, няма аз насам, ти натам. На тумби или на двойки, изпращахме се с километри. Никой не бързаше да хване превозно средство. Така се сближихме и се ожениха Косьо Тотев и Калинка Симанова, Бинка Джамбазова и Вельо Велев, Дора Дамянова и Антон Кузов, ние с Ваня, Кольо Илов с Весето Попова, Петър Симанов и Ема, Виктор Радев и Ермила Попова, Владо Славов и Илияна Тодорова... Речеш ли да ги изредиш всичките, поменик ще се проточи.

 

- Цялото твое семейство се гмуркаше в дълбоките баскетболни води, всички минахте или минавате през националните отбори – Ваня, ти, щерката, синът. Имаше ли съперничество кой повече да блесне? Между тебе и Ваня например имаше ли го?

/Боже мой, как си позволих да бръкна в прясната рана скоро след като бяхме погребали Ваня! Цеко закри очи с опакото на дланта си, замлъкна. Стана от стола зад бюрото си, обходи с очи широкия министерски кабинет, където водехме разговора, и промълви: „За какво ми е всичко това? Тя трябваше да е жива, та да се радва”. Отиде до мивката и наплиска очите си. След още малко мълчание му се извиних и се опитах да поправя гафа си: „Да минем към нещо друго, към състезанията...”/.

- Не, не – за Ваня. Нито съм я чувствал звезда, нито тя мене. Повече сме си правили бележки, отколкото взаимно да се ласкаем или заяждаме. Ядосвах се, че у нея нямаше достатъчно спортна злоба... Децата слушаха разговорите ни и попиваха. Ивета се научи да смята покрай баскетбола. Майки й, вече журналистка, я водеше със себе си на мачове и за да мирува, даваше й бележник и молив, а малкото Иве се забавляваше в ролята на секретарка.

 

- Има ли баскетболен мач, който все пак си започнил много добре? Да речем от вътрешния ни шампионат?

- Да, срещата ни със „Спартак” през 1953г. С този отбор ние сме преигравали три мача, единият от тях – през петдесет и трета.

 

- Иван Владимиров вече описа как се е случило.

- Ще кажа и аз какво съм запомнил, та да стане съвсем ясно.

 

- Дадено.

- Вечерта, след като победихме, празнувахме шампионската си титла в кръчмата „Дивите петли”. Пристигат двамата съдии, те знаеха къде да ни намерят, единият бе Едуард Ованеов, другият Лазар Каменик, та пристигат и ни предават новината. Имало съвещания по контестацията на „Спартак” и мачът трябвало да се преиграе на следващия ден. На стадион „Васил Левски” – националния стадион.

Научил за решението, председателят на „Славия” Павел Димов ни каза, помня точно думите му: „Момчета, за мене вие сте шампиони! Така че, ако искате – играйте, ако не искате – недайте!” Всички отвърнахме, че ще играем.

 

Пред стадиона бе пълно с народ, но вратите заварихме заключени за публиата. Щом Дългия помни, че полковник Димов е издействал хората да бъдат пуснати, и то безплатно, може така да е било. Аз пък съм запомнил друго – че Павел Димов повтори думите си – ако искаме, да играем, ако не искаме – да не играем, а ние отново отвърнахме, че ще играем. И че ще бием.

Победихме с 16 точки и така ударихме върху шампионската си титла двоен печат. Тогава в „Спартак” играеха Илия Мирчев, Веско Пенков, Георги Димитров /Сома/, Васето Кунчев, Антон Кузов, Петър Симанов, Тони Бончук, дали не бяха и Владо Писаров, Стефан Шешев? Все респектиращи имена.

 

- Цеко, на световните студенски игри в Париж пред 1957г. българите спечелиха златните медали, а никой не си спомня подробности от забележителното събитие. Участниците не са забравили само обстоятелството, че ти си бил там най-добрият, че си играл страхотно. Да добавиш нещо?

- Почти нищо. Знам, че бяхме настанени в парижкия спортен интитут. В общи стаи. С общи бани. Но настроението ни – отлично. Вечер се събирахме на суха храна и на песни. „Академик” си имаше химн. Аз бях също студент, но у нас играех в „Славия”, та пригласяйки на хора, лекичко видоизменях думите, вместо „О, академико...” пеех „О, слависте...”. Какво още? Не участваха руснаците. Класирането се оформи с въртележка между три отбора с равен брой точки, головата разлика ни подбутна към първото място. Играхме с ентусиазъм, това помня – бойкото ни настроение.

 

- Беше капитан на националния ни отбор, когато в Белград спечелихме за втори път медали от европейско първенство, бронзови. Чух вече една версия за решителния ви мач с французите, но от Ваня Войнова знам и друг вариант, източникът му си вероятно ти... Става въпрос за Темков.

- Вариантите може да са сто, фактът е един, и той е, че в деня на мача изобщо не бяхме виждали треньора си. Мисля, че просто не беше в хотела. Стана време да разбор, него още го няма. Събрахме се в една стая, чакахме го, и като не се вести, аз поех функциите си на капитан. Казахме си, що си казахме, и наредих на Киро Дробчето, който шофираше автобуса ни: „Пали, тръгваме!” Състезанията бяха изложбената палата. До нея – малко възвишение. Огледах се, да не би Темков да ни чака тука. Не би. Обезпокоих се сериозно, събрах пак момчетата: „Всичко може да се е случило, срещата скоро ще започне, нямаме време за повече чакане.” Излязохме на възвишението, уж за последни уточнения преди играта, а всъщност само припомних нещо, което и без мене си знаеха – че близките ни в България, съпругите ни, приятелките, почитателите очакват от на победа. Това, изглежда ги мобилизира... Запомнил съ и хубавия масаж, който Стефан Стойков – Течката, ми направи за мача. Страдах от дискова херния и разтриването ми дойде идеално.

 

Започнахме двубоя без треньор. Позволих си да направя промяна в стартова петорка. Не бе същата, с която обикновено излизахме на терена.

Видях Темков на скамейката при първия таймаут. Къде е бил дотогава, какво е правил, защо го е нямало? Не зная, казвам ти, че съобщавам само фактите.

По-късно чух, че Темков нарочно скроил изчезването си, защото не можело той да е по-голям от Пановите, от Мирчев, от Барчовски... Ако действително е било така, много добре го е измислил, бил е безкрайно смел човек.

След като спечелихме мача и медалите, историята се превърна в легенда, в класически пример за треньорска изобретателност. И аз съм се ползвал от нея, предизвиквал към умишлено конфликти, за да „събудя” играчите си, да ги амбицирам.

 

Материалът е откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт. Петнадесет години по-късно ще ви запознаем с труда на Богданова като използваме откъси от нейната книга. Тя ни подтикна и към създаването на новата ни рубрика БГ легенди, в която ще се опитаме да отбележим известни личности на българския баскетбол от миналото.

Play of the day